Диамантен меч, дървен меч [bg]

Пое си дълбоко дъх и закрачи, накъдето бе обърната - всяка посока бе еднакво добра... или еднакво лоша.

Вървеше през кошмар, за който все още бе неуязвима и се стараеше да не се пита докога щитът над нея ще издържи. Под бичовете на Пороя гората се гърчеше. Всички животни се бяха изпокрили и не си подаваха носа без крайна нужда. Струите безпощадно унищожаваха плътта на хората, Дану, джуджетата, елфите, лакомо поглъщаха всякакви вампири и други твари, било сътворени с магия, било използващи чародейство, ала в същото време проявяваха известна милост към обикновените горски същества и дърветата, макар да им причиняваха болезнени изгаряния.

Ахата се мъкнеше през дивите дебри на гората, катереше се по падналите дънери, прескачаше трапове, изкопани неизвестно от какво, заобикаляше заплашително зинали черни ями, обрамчени с грамадни петна мръснорозова плесен. Не знаеше накъде върви, ала инстинктивно усещаше, че трябва да се движи. Ако спреше -смъртта щеше да я застигне.

Тук, под облачното покривало на Пороя, бе сумрачно като в лятна вечер. Слънцето бе безсилно да пробие макар и с един лъч бронята на облаците, ала присъствието му някак се чувстваше.

Ахата бе сигурна в коя посока се намира то, убедена, че едва-едва се е издигнало над хоризонта. Бе ранна сутрин.

Скоро девойката се измъкна от овразите с повалени от бури и старост дървета. Излезе на равно място. Гората се поразреди. Изглеждаше някак...

Ахата не успя да сдържи изуменото си възклицание - по някаква случайност, блуждаейки напосоки, се бе натъкнала на като по чудо оцеляло островче Друнг. Гората на Дану.

Auenno, Drquitti, Atmilla...... Ахата повтаряше имената на дърветата като имена на роднини и приятели. Просто стоеше и шепнеше. Искаше й се да заплаче - ала не горчиво, а така, както плачеше като дете - със светли сълзи, често радостни... Не можеше. Тези сълзи бяха останали сякаш завинаги в невъзвратимото и все едно забравено минало. Искаше да прегърне стволовете, да се притисне към набръчканата, позната и мила дървесна кора, но заклинанието на Върховния маг пазеше девойката Дану дори от нея самата. Нежната и ранима плът не биваше да се докосва до напоена с влагата на Гибелния порой повърхност.

И все пак това бе Друнг! Дърветата я разпознаваха и под пашкула от омразната чужда магия на хуманусите. Ахата като че ли дочуваше неясно мърморене, обърнати към нея гласове. И неволно се протегна с цялото си сърце насреща - да загребе с шепите на душата си от съсредоточената под корените Сила, въпреки че тази Сила не би й стигнала даже да запали свещ.

Ахата никога не бе посвещавана в изкуството на чародеите. Никой не я бе учил сериозно. Беше се родила по времето, когато великите вълшебници на Дану вече бяха паднали в безнадеждната борба с Дъгата, а следовниците им тръгваха на бой, едва усвоили основите на магията. И, разбира се, гинеха, гинеха, гинеха...