Градът на златната сянка
- Автор: Уилямс Тад
- Серия: Otherland #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на златната сянка». Краткое содержание книги:
— Както и да е, хората от Дървесната къща подходили горе-долу както Ной с ковчега, ако мога да се изразя така. Е, не точно така. Не че искали да спасяват това или онова, но имали разни идеи, към които искали да се придържат — най-вече анархистични: пълна свобода на словото и тъй нататък, — и други идеи, които искали да отстранят. Тъй че създали Дървесната къща и я изградили по такъв начин, че да не зависи нито от корпорации, нито от спонсорството на властите. Тя се разпределя в системите на онези, които я използват, и е с такъв капацитет, че колкото и членове да се изключат, Дървесната къща ще продължи да съществува.
— Защо се нарича така?
— Всъщност не знам — трябва да питаш Мартин. Може би заради Дървото на познанието или нещо такова. Много от нещата, които съществуват в мрежата още от първите дни, имат смешни имена. Алеята „Ламбда“ идва от ранен експеримент във ВР, изграден само от текст.
— Звучи ми така, сякаш мрежата, освен, че е убежище за свободолюбиви хора, може да приютява и престъпници.
По тона на !Ксабу не личеше дали одобрява идеята.
— Така е, сигурна съм. Колкото повече свобода даваш на хората да вършат добро, толкова повече свобода имат те и да вършат зло.
Комуникаторът й звънна. Рени го включи.
— Bonjour. — Както и преди, гласът излизаше от черен екран. — Обажда се приятелката ти от Тулуза, както се уговорихме.
— Здравей. — Видеовръзката на Рени беше включена, но бе нормално да предположи, че и отсреща не получават образ. — Не съм сама. Приятелят ми !Ксабу е тук. Той беше с мене при Сюзън и знае всичко, което знам и аз.
— А… — Мълчанията на Мартин започваха да стават нейна характерна черта. — Вие сте някъде навън, нали?
Значи французойката беше включила видеото. Кой знае защо, това й се стори несправедливо.
— Близо до политехниката, където работя.
— Тази линия е сигурна, но трябва да внимавате да не ви следят. — Мартин говореше отсечено, не ги укоряваше, а просто констатираше фактите. — Хората четат по устните, а има и много начини да приближиш далечните неща достатъчно, за да ги виждаш.
Рени малко се засрами, че й изтъкват нещо, за което не се беше сетила. Погледна !Ксабу, но той беше затворил очи и слушаше.
— Ще се опитам да не си мърдам устните много.
— Или пък можеш да закриеш устата си с ръка, за да не се вижда. Това може да ти прозвучи крайно, Ирене… Рени, но дори и да не разбирах, че проблемът ти е сериозен, аз си имам свои грижи.
— Забелязах. — Тя не успя да овладее раздразнението си. — Какво правим ние всъщност, Мартин? Би трябвало да си вярваме. Какво да си мисля за някого, който дори не си показва лицето?
— За какво ти е? Имам си причина за това, Рени, и не дължа обяснение нито на тебе, нито на когото и да било.
— Но вече ми имаш доверие?
Смехът на Мартин беше мрачен.
— На никого нямам доверие. Но мисля, че си такава, за каквато се представяш, и нямам причини да се съмнявам в твоята история.
Рени погледна !Ксабу — изражението му беше странно и отнесено. Той сякаш усети втренчения й поглед, отвори очи и леко сви рамене. Рени потисна въздишката си. Мартин беше права — на този етап и двете не можеха да направят кой знае какво, за да докажат благоразположението си. Или трябваше да прекъсне връзката, или да затвори очи, да си запуши носа и да скочи.
— Трябва да се вмъкна в Дървесната къща — обади се тя.
Явно успя да изкара жената отсреща от равновесие.
— Какво искаш да кажеш?
— Сигурна ли си, че тази линия не се подслушва?
— Сигурна съм. Всеки риск за сигурността ни би дошъл от твоя страна.
Рени се огледа. Наоколо не се виждаше жив човек, но въпреки това тя се наведе към екрана.
— Мисля, че трябва да се вмъкна в Дървесната къща. Преди да умре, Сюзън ми даде името на свой стар приятел хакер — изглежда, мислеше, че той има някаква информация, която можем да използваме. Казва се Мурат Сагар Сингх, но го наричат още Синьото куче Пустинник. Мисля, че мога да го намеря чрез Дървесната къща.
— И искаш да ти помогна да се вмъкнеш там?
— А какво друго ми остава? — Внезапният прилив на болка и гняв я принуди да си мери думите. — Просто трябва да направя каквото мога. Не се сещам за друг начин. Мисля, че ако не намеря отговор, брат ми ще е мъртъв. А сега дори не мога да… да… — Тя си пое въздух на пресекулки. — Дори не мога да отида да го видя.