Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Известно време Саймън седя мълчаливо, загледан над водата и замислен върху думите на Бинабик. Отсрещният бряг беше невидим и Саймън вяло се зачуди колко ли далеко е. Спомените му от пристигането бяха забулени в умората от изтощителния ден.
„Като си помисля само — каза си той — колко далече съм дошъл. Дълъг път, по-дълъг, отколкото изобщо някога съм си представял, че ще измина. И все има още много левги за пътуване, сигурен съм. Струва си риска да увеличим шансовете си да стигнем до Наглимунд живи“.
Защо му идваха наум такива решения? Наистина бе ужасно несправедливо. Той горчиво се чудеше защо Бог му е определил такива премеждия — ако наистина бе вярно, както казваше отец Дреосан, че Той наблюдава всички.
Но трябваше да помисли и за други неща, не само за гнева си. Бинабик и другите, изглежда, разчитаха на него, а Саймън не беше свикнал с това. Сега от него се очакваше нещо.
— Ще го направя — каза той накрая. — Но ми кажи едно. Какво всъщност се случи с твоя учител? Защо умря той?
Бинабик бавно кимна.
— Той ми бе казал, че по пътя мигат да се случат две неща. Опасни неща. Първото, и то обикновено се случва само на неопитни, е, че ако някой се опитва да върви по пътя, без да е овладял необходимата мъдрост, е възможно да пропусне местата, където Пътят на сънищата и пътят на земния живот се разделят. — Той изкриви дланите си и ги раздели. — Тогава вървящият не може да намери пътя за връщане. Ала аз мисля, че Укикук бе твърде умен, за да допусне това.
Представата да върви изгубен и бездомен из въображаеми пространства събуди у Саймън познат спомен и той жадно вдъхна влажния въздух.
— Тогава какво се е случило с Укикук?
— Другата опасност, за която ми говореше — каза Бинабик и стана, — е, че освен мъдрите и добрите по Пътя на сънищата бродят и други неща, и други опасни сънуващи. Мисля, че се е срещнал с един от тях.
Двамата тръгнаха по тясното мостче към хижата.
Гелое отпуши едно тумбесто гърне, пъхна двата си пръста вътре и ги извади покрити с тъмнозелена паста, по-лепкава и с по-странен мирис дори от мъховата лапа.
— Наведи се — каза тя и натри малко от пастата по челото на Саймън, точно над носа му, след което направи същото със себе си и с Бинабик.
— Какво е това? — попита Саймън. Имаше странно усещане по кожата: едновременно горещо и студено.
Гелое се настани пред слабия огън и направи знак на момчето и трола да се присъединят към нея. После каза:
— Кучешко грозде и липова кора, за да му придаде необходимата гъстота. — Разположи момчето, трола и себе си около огнището в триъгълник и постави гърнето на пода до коленете си.
Усещането на челото му беше изключително странно, реши Саймън, докато наблюдаваше как валадата хвърля зелени клонки в огъня. Бели струйки дим се вдигнаха нагоре и превърнаха пространството пред тях в мъглив стълб, през който очите на Гелое блестяха с жълто-зелен блясък, отразявайки огъня.
— Сега натрийте това на двете си ръце — каза тя и им даде по още малко от пастата — и го нанесете по устните си. Но не в устата. Съвсем по малко…
Когато бяха готови, тя ги накара да се хванат за ръце. Малахиас, който не бе проговорил, откакто Саймън и тролът се бяха върнали, ги наблюдаваше от сламеника до спящото дете. Странното момче изглеждаше напрегнато, ала устата му бе свита в строга линия, сякаш се мъчеше да не издаде безпокойството си. Саймън протегна ръцете си настрани и стисна малката суха длан на Бинабик в лявата си ръка и силната ръка на Гелое — в дясната.
— Дръжте се здраво — каза вещицата. — Нищо страшно няма да се случи, ако се пуснете, но по-добре да се държите. — Тя наведе очи и започна тихо да шепне неясни думи. Саймън гледаше движещите се устни и полуспуснатите клепачи на големите й очи; отново го порази колко много прилича на птица, горда и зареяна високо в небето птица. Продължаваше да гледа през стълба дим, когато внезапно го смути някакво парене по дланите, челото и устните.
Изведнъж отвсякъде го обгърна тъмнина, сякаш гъст облак бе скрил слънцето. За момент той не виждаше нищо, освен дима и червеникавото сияние на огъня — всичко останало бе изчезнало в тъмнината. Очите му натежаха и в същото време той се почувства така, сякаш някой завря лицето му в сняг. Беше му студено, много студено. Той се прекатури назад и тъмнината го погълна.
След време — Саймън нямаше представа колко, освен че през това време чувстваше единствено стискането на двете чужди ръце, което му вдъхваше увереност — в тъмнината започна да свети неопределен източник на светлина — светлина, която постепенно прие формата на бяло поле. Белотата не беше равномерна; някои места светеха като слънчева светлина върху полирана стомана; други бяха почти сиви. Малко по-късно бялото поле се превърна в голяма блестяща планина от лед, толкова невероятно висока, че билото й се криеше в бухналите облаци, затиснали тъмното небе. По блестящите й склонове имаше пукнатини, от които бълваше дим и се издигаше към небето, за да се слее с облаците.