Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
— Готова ли е водата? — попита тя.
Бинабик се наведе над гърнето и го подуши.
— Мисля, че да.
— Добре. — Гелое отвърза малка платнена торбичка от колана си и извади шепа тъмнозелен мъх, по който още блестяха капчици роса. Потопи го в гърнето и го разбърка с лъжицата, която й даде Бинабик.
— Ние с Малахиас си поговорихме — каза тя и се загледа с присвити очи във врящата вода. — За много неща. — Вдигна поглед, но Малахиас само наведе глава, бузите му се зачервиха още повече и той отиде да седне на сламеника до Лелет. Взе едната й ръка в своята, а с другата я погали по бледото влажно чело.
Гелое сви рамене.
— Е, ще говорим, когато Малахиас е готов. Така или иначе, имаме достатъчно работа сега. — Тя повдигна част от мъха с края на бъркалката, мушна го с пръст, взе една купичка и сипа цялата лепкава каша от гърнето в нея. После отнесе димящата купичка до сламеника.
Докато Малахиас и вещицата правеха лапи от мъха, Саймън тръгна по мостчето към брега. Отвън през деня хижата на вещицата изглеждаше толкова странна, колкото и отвътре през нощта. Сламеният покрив се скосяваше нагоре като странна шапка, а тъмните греди на стените бяха покрити със сиви и сини руни. Докато Саймън вървеше по брега, който заобикаляше къщата в полукръг, буквите изчезваха и се появяваха, с промяната на ъгъла на слънчевите лъчи. Потънали в тъмните сенки под хижата, коловете, които я крепяха, също изглеждаха покрити с тези необичайни знаци.
Куантака се бе върнала към уловената риба и внимателно отделяше месото от тънките кости. Саймън седна на един камък до нея, после предупредителното й ръмжене го накара да се премести малко по-далеч. Той хвърляше камъчета в езерото — мъглата ги поглъщаше — и се вслушваше в плясъка им. Бинабик дойде и седна до него.
— Закуска? — попита тролът и му подаде комат хрупкав черен хляб, обилно намазан с пикантно сирене. Саймън бързо го изяде и двамата се загледаха в няколкото птици, които кълвяха в пясъка на брега.
— Валада Гелое би искала да се присъединиш към нас; да вземеш участие в нещата, които ще правим следобед — каза накрая Бинабик.
— Какви неща?
— Ще търсим. Ще търсим отговори.
— Как ще ги търсим? Ще ходим ли някъде?
Бинабик го погледна сериозно.
— В известен смисъл — да. Не, не гледай толкова сърдито! Ще ти обясня. — Той хвърли едно камъче. — Има едно нещо, което се прави понякога, когато пътищата за намиране на нещата са затворени. Едно нещо, което могат да го правят мъдрите. Моят учител Укикук го наричаше ходене по Пътя на сънищата.
— Но това е причинило смъртта му.
— Не! Искам да кажа… — Тролът сякаш търсеше думи; изглеждаше разтревожен. — Искам да кажа, да, той умря по този път. Но човек може да умре по всеки път. Това не означава, че всеки, който ходи по Пътя на сънищата, умира. Има хора, които биват прегазвани от коли по твоята Главна улица в Ерчестър, ала стотици други безпрепятствено си ходят по нея всеки ден.
— Какво точно представлява Пътят на сънищата? — попита Саймън.
— Първо трябва да призная — каза Бинабик с тъжна усмивка, — че Пътят на сънищата е по-опасен от Главната улица. Моят учител ми каза, че той е като планинска пътека, по-висока от всяка друга. — Тролът вдигна ръка над главата си. — От този път, въпреки че изкачването по него е много трудно, можеш да видиш неща, които иначе никога не би видял — неща, които са невидими, когато гледаш от обикновените пътища.
— А частта със сънищата?
— Той ми каза, че сънят е един от начините да се изкачиш по този път, който е достъпен за всеки човек. — Бинабик сбръчка чело. — Ала когато човек стига до пътя чрез обикновен сън през нощта, той не може да върви по него: той вижда само от едно място и после трябва да слезе. Така че — както ми каза Укикук — този човек често не знае какво е видял. Понякога — той посочи мъглата, която обвиваше езерото и дърветата — той вижда само мъгла. Мъдрият обаче може да ходи по пътя, след като е усвоил умението да се изкачва по него. Той може да върви и да гледа, да вижда нещата такива, каквито са, както и техните промени.
Той сви рамене.
— Трудно е да се обясни. Пътят на сънищата е място, където отиваме и виждаме неща, които не можем да видим ясно, когато стоим под слънцето. Гелое има много опит в това пътуване. Аз също имам малко опит, макар и да не съм майстор.