Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
Тя скочи, глуха за болката, която се разгоря във всяко мускулче на тялото ѝ. Плъзна поглед по малкото лица, които не тънеха в мрака, видя ужаса и отчаянието им, молбата в очите. „Стълбата е близо, а този кораб скоро ще потъне…“
Най-напред освободи Илтис, после престъпника.
— Пазете стълбата!
— Нали щяхме да превземаме кораба? — попита престъпникът.
Лирна погледна към нацепения корпус и спря при следващата пленница, жена на нейните години, която хлипаше от благодарност.
— Скоро няма да има кораб за превземане — каза тя и помогна на жената да се изправи.
Отключи оковите на следващия мъж в редицата и му даде ключа.
— Освободи останалите. И побързай.
Отиде при Фермин. Младежът беше на границата на безсъзнанието, видимо изтощен до смърт, но поне кръвта от носа и очите му бе спряла да тече.
— Събуди се! — викна тя и го зашлеви. — Събуди се, милорд!
Погледът му се фокусира и той изпъшка недоволно, когато Лирна се опита да го надигне.
— Какво става? — попита тя. — Какво направи?
— Те винаги са гладни — прошепна младежът.
Корабът се наклони, пленниците се развикаха уплашено, когато нещо забърса със скърцане корпуса, а покачващата се вода се разплиска из трюма. Пазач слезе на бегом по стълбата, вероятно го бяха пратили да провери какво става с надзирателя. Видя Илтис и престъпника и се закова на място. Обърна се да извика нещо на другарите си горе, но престъпникът уви веригите си около краката му, преди да е казал каквото и да било, и го дръпна по останалите стъпала. Илтис натисна главата му под водата и го държа така, докато той не спря да се мята.
— Виж дали и у него няма ключ — каза Лирна.
Илтис пребърка набързо трупа, но разпери ръце в знак, че не е открил нищо.
Лирна плъзна поглед по пленниците двайсетина бяха вече свободни, а нивото на водата се покачваше бързо.
— Можеш ли да я удържиш? — обърна се отчаяно към Фермин. — Докато освободим всички?
Той се усмихна, зъбите му бяха червени от кръв.
— Вече дадох всичко, което имах за даване…
Корпусът избухна, гигантски воден фонтан се изля в трюма заедно с исполинска триъгълна глава с невъзможно големи челюсти, които се раззинаха, пълни с редици остри като копия зъби. Челюстта се захлопна върху двама от пленниците, преряза ги както сърп прерязва пшеница, нахлуващата вода стана червена. Главата се размята наляво-надясно, пробойната се разшири, целият кораб се разклати, после акулата изчезна.
— Убедих я, че сме кит — каза Фермин на Лирна. Водата бе стигнала почти до раменете му. Погледна я в очите. — Майка ми се казва Трела. Не забравяй обещанието си, кралице.
Големите ръце на Илтис я сграбчиха и я дръпнаха към стълбата точно когато водата изведнъж се люшна и заля главата на Фермин. Илтис я избута пред себе си по стъпалата към палубата.
Горе цареше пълен хаос. Малцината освободени пленници се щураха напред-назад, моряците от екипажа или бяха застинали в ступор, или отчаяно се опитваха да спуснат спасителните лодки, глухи за заповедите, които им крещеше един висок мъж в черна роба.
— Трябва ни лодка — каза Лирна.
Илтис кимна и тръгна към най-близката, като вършееше с веригите, а престъпникът се биеше до него. Двамата отваряха пътека към лодката, оцелелите пленници ги следваха в плътна група. Някои от моряците им оказаха отпор, други побягнаха, повечето само стояха и гледаха.
Погледът на Лирна се спря върху един от пазачите — мъжът се бе отпуснал на колене и опипваше с треперещи пръсти раната, която Илтис беше оставил на челото му. Лирна измъкна късия меч от ножницата му и тръгна към високия мъж в черно, който все така крещеше безсмислените си заповеди с прегракнало гърло. Беше с гръб към нея, затова не успя да се защити и тя го прониза. Той извика от болка и изненада и се срина на колене.
— Бих искала да знаеш — прошепна в ухото му Лирна на волариански, — че от днес нататък ще посветя всеки миг от живота си на една задача — да срина империята ви на пух и прах. Ще предам поздравите ти на младите мъже, които колекционираш, когато изгоря имението ти до основи… господарю.
Заряза меча забит в гърба му и хукна към лодката. Моряците от екипажа се бяха съсредоточили изцяло върху собственото си оцеляване и никой не попречи на пленниците да спуснат лодката през борда, което се оказа сравнително лесно, защото корабът потъваше и перилата му почти се бяха изравнили с морската повърхност. Престъпникът се прехвърли в лодката и се обърна да помогне на един от пленниците — стройното момиче, което доскоро бе толкова популярно сред екипажа. Лирна забеляза, че ноктите на девойката са изпочупени и окървавени.