Драконите на изчезналата луна [bg]

— Щяхме ли да го правим, ако синът ви не беше затворен зад стените на града? — попита още по-настоятелно Гилтас.

Кожата, бузите, устните на Алхана бяха придобили един и същ цвят — пепелносив. Тъмните й очи изглеждаха единственото живо нещо в нея, но дори те бяха докоснати от сянката на покрусата.

— Ние, силванестите, ще продължим към Санкшън — произнесе тя. Не го погледна. Взираше се на юг, сякаш можеше да прониже планините с очи и да види своята изгубена родина. — Вие, квалинестите, сте свободни да постъпите както желаете.

Тя се извърна от него и каза на Самар:

— Събери хората. Трябва да говоря пред тях.

Сетне се отдалечи — висока, с изправен гръб и несломени рамене.

— Съгласен ли си с казаното? — попита Гилтас Самар, който тъкмо тръгваше след нея.

Възрастният елф хвърли на младежа поглед, приличен на юмручен удар, а кралят си даде сметка, че не е трябвало дори да си помисля да пита. За Самар Алхана беше кралица и главнокомандващ. Елфът по-скоро би умрял, отколкото да постави под въпрос някое нейно решение. Никога дотогава младежът не бе изпитвал такава безпомощност, такова разочарование. Беше изпълнен с гняв и нямаше върху кого да го излее.

— Нямаме родина — рече, като се обърна към Планшет. — Съвсем никаква. Ние сме изгнаници, народ без страна. Нима тя не го вижда и сама? Защо не може да разбере?

— Мисля, че разбира — отвърна Планшет. — Но за нея отговорът е атаката срещу Санкшън.

— Грешният отговор — поклати глава Гилтас.

Лечителите на елфите се бяха заели с раните на жената вестоносец. Сега думата имаха билките и отварите, така че побързаха да отпратят Лъвицата. Тя се приближи до съпруга си.

— Какво следва?

— Поход към Санкшън — произнесе сурово Гилтас. — Бързоходецът каза ли нещо за квалинестите, които оставихме след себе си?

— Спомена за слухове, че са успели да се измъкнат от Силванести и да избягат към Прашните равнини.

— Където със сигурност няма да бъдат добре дошли. — Кралят въздъхна дълбоко. — Хората от равнината ни предупредиха.

Размишляваше напрегнато и угрижено. Отчаяно му се искаше да се върне обратно при изоставените и осъзнаваше, че гневът му отчасти беше насочен и към самия него. Трябваше да послуша инстинкта си, да остане при своя народ, а не да поема на този злополучен поход.

— Аз също сгреших. Противопоставих ти се. Съжалявам, съпруже мой — произнесе разкаяно тя. — Не се вини. Нямаше как да спреш инвазията.

— Поне сега щях да бъда с тях — рече с горчивина той. — Поне, ако не друго, щях да споделям болката и тревогите им.

Зачуди се как да постъпи. Копнееше да поеме назад, ала пътят щеше да бъде дълъг и опасен, а и шансовете му да успее съвсем сам бяха нищожни. Ако вземеше със себе си опитните си войни, силите на Алхана щяха да намалеят. Също така щеше да предизвика ненужни спорове сред редиците на редовите войници, понеже някои от силванестите без съмнение щяха да изявят желание да се върнат по домовете си. В този момент повече от когато и да било елфите се нуждаеха от общо водачество, от обединение.