Буденброкови. Упадъкът на едно семейство
- Автор: Манн Томас
- Год: 1980
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Димитър Стоевски
- Жанр: Зарубежная классическая проза
Электронная книга - «Буденброкови. Упадъкът на едно семейство». Краткое содержание книги:
— Ела, Том — каза госпожа Перманедер с нерешителен глас, — не можем вече да го държим, Хано и аз.
Тя носеше таблото комай сама, тъй като ръчичките на Хано не можеха да помогнат много, и във възторженото си свръхусилие наподобяваше образ на прехласната в неземни видения мъченица. Очите й бяха влажни, страните — много поруменели, а върхът на езика й играеше ту отчаяно, ту дяволито по горната устна.
— Да, сега е ваш ред! — каза сенаторът. — Какво е пък това? Елате, пуснете го, ще го подпрем.
Той изправи таблото встрани от пианото до стената и застана пред него, заобиколен от близките си.
В тежката рамка от орехово дърво с резба беше обтегнат картон, върху който под стъкло бяха залепени портретите на четиримата собственици на фирмата „Йохан Буденброк“, под всеки беше напечатано със златни букви „името и годината. Ето, фотографиран от стара маслена рисунка, лика на основателя Йохан Буденброк —висок и сериозен стар господин, който стискаше здраво устните си и гледаше строго и твърдо високо над жабото си. Ето широкото и простодушно лице на Йохан Буденброк, приятеля на Жан-Жак Хофстеде; ето консул Йохан Буденброк, пъхнал брадичката си във висока колосана яка, с широка набръчкана уста и голям, силно извит нос, опрял върху тогова, който го гледаше, одухотворените си очи, свидетелствуващи за религиозен унес, ето най-сетне и самия Томас Буденброк в малко по-млади години... Един стилизиран златен житен клас се виеше между ликовете, под които, също в златен печат, блестяха многозначително едно до друго числата 1768 и 1868. Най-отгоре обаче с високи готически букви и с почерка на оногова, който го беше оставил като завет към своите потомци, се четеше напътствено: „Синко, работи радо през деня, но работи само така, че през нощта да можем да спим спокойно.“
Сложил ръце на кръста, сенаторът гледа дълго време таблото.
— Да, да — каза той неочаквано с доста подигравателно натъртване, — хубаво нещо е несмутената нощна почивка... — После додаде сериозно, макар и донякъде нехайно, обърнат към всички присъствуващи: — Благодаря ви сърдечно, мили мои! Подаръкът е много хубав и смислен. Какво ще кажете... къде да го окачим? В частната кантора?
— Да, Том, над писалището ти в частната кантора! — отговори госпожа Перманедер и прегърна брата си, после го отведе в еркера и посочи навън.
Под тъмносиньото лятно небе на всички къщи се вееха двуцветни знамена — по цялата „Фишергрубе“ надолу, от „Брайтещрасе“ до пристанището, гдето корабите „Вуленвевер“ и „Фридерика Йовердик“ в чест на собственика си стояха в пълна флагова украса.
— Така е по целия град! — каза госпожа Перманедер и гласът й потрепери. — Аз излязох да се поразходя, Том. Хагеншрьомови също са сложили знаме. Ех, биха ли посмели да не сложат... Ще им изпочупя прозорците с камъни...
Той се усмихна и тя го заведе назад в стаята към масата.
— Ето телеграми, Том... естествено първите, личните, от нетукашните роднини. Другите, от търговските приятели, отиват в кантората...
Отвориха няколко телеграми: от хамбургчани, от франкфуртчани, от господин Арнолдсен и близките му в Амстердам, от Юрген Крьогер във Висмар... Изведнъж госпожа Перманедер страшно се изчерви.
— Той е по своему добър човек — каза тя и подаде на брата си току-що разпечатаната от нея телеграма, която носеше подпис: Перманедер.
— Но времето минава — каза сенаторът, като натисна в края джобния си часовник, за да отскочи капакът. — Искам да пия чай. Ще ми правите ли компания? После къщата ще заприлича на гълъбарник...
Съпругата му го задържа, като скрито даде знак на Ида Юнгман.
— Само един миг още, Томас! Знаеш, че Хано трябва да отиде на урок... а иска да ти каже едно стихотворение. Ела, Хано! И все едно, че в стаята няма никого. Не се вълнувай!
Малкият Йохан трябваше и през ваканцията — защото юли влизаше в лятната ваканция — да взема частни уроци го смятане, за да може да настигне класа си в тоя предмет. Някъде в предградието Санкт-Гертруд, в гореща стаица, гдето не миришеше на нещо хубаво, го чакаше човек с червена брада и нечисти нокти на ръцете, за да упражнява с него това проклето умножение. Преди това обаче трябваше да каже на папа стихотворението — онова стихотворение, което с помощта на Ида бе заучил старателно на „Чардака“ на втория етаж.