Буденброкови. Упадъкът на едно семейство

Не беше вярно, че имаше главоболие. Беше само уморен и едва-що беше минало първото утринно спокойствие на нервите, той почувствува отново гнета на тая неопределена, безнадеждна скръб. Защо беше излъгал? Защо постоянно му се струваше, че е гузен за това свое неразположение? Защо? Защо? Но сега нямаше право да размишлява върху това.

Когато влезе в трапезарията, насреща му дойде пъргаво Герда. Тя също беше вече в салонен тоалет. Носеше гладка пола от шотландски плат, бяла блуза и върху нея тънко копринено зуавско жакетче, тъмночервено като тежките й коси. Тя се усмихна и откри широките си правилни зъби, които бяха по-бели от хубавото й лице; днес се усмихваха и очите й — тези приближени, загадъчни, кестеняви очи със синкави сенки.

— Цели часове вече съм на крака, от това можеш да извадиш заключение с какъв ентусиазъм ти честитя.

— Я виж! Значи, стоте години ти правят впечатление?

— Най-дълбоко! Възможно е обаче това да се дължи изобщо на тържеството. Какъв ден! Това например — и тя посочи масата за закуска, украсена с цветя от градината — е дело на госпожица Юнгман. Впрочем лъжеш се, ако си мислиш, че сега можеш да пиеш чай. В салона вече те чакат най-важните членове на семейството с празничен дар, в който аз също имам малък дял... Слушай, Томас! Това естествено е само начало на хорото от визити, което ще последва. Изпърво ще издържа, но към обед ще се оттегля, да знаеш! Макар че барометърът е паднал малко, небето все още е безсрамно синьо; наистина то хармонира прекрасно с флаговете... защото целият град е окичен с флагове... но ще имаме страшна жега. Ела сега оттатък! Закуската ти ще почака. Трябваше да станеш по-рано. Сега ще понесеш първото умиление на гладен стомах.

Консулшата, Кристиан, Клотилда, Ида Юнгман, госпожа Перманедер и Хано се намираха в салона. Последните двама държаха право и не без мъка празничния дар от семейството — едно голямо паметно табло. Консулшата прегърна дълбоко развълнувана първородния си син.

— Драги синко, хубав е този ден... хубав ден — повтори тя. — Не бива да престанем никога да славим в сърцата си бога за цялата милост... за цялата милост...

Тя се разплака.

Сенаторът почувствува известна слабост в тая прегръдка, като че нещо вътре в него се отдели и го напусна. Устните му потрепериха. Изпълни го някаква несигурна потребност да остане така, със затворени очи, в прегръдките на майка си, на гърдите й, в нежния парфюм, който лъхаше от меката коприна на роклята й, да не вижда и да не чува нищо... Той я целуна и се изправи, за да подаде ръка на брата си, който я стисна с отчасти разсеяно и отчасти смутено изражение, присъщо му на тържества. Клотилда каза нещо провлечено и любезно. Що се отнасяше до госпожица Юнгман, тя се ограничи да се поклони много дълбоко, като в същото време ръката й играеше със сребърната часовникова верижка върху плоските й гърди.