По заповед на президента

— Нищо. Продължаваме с разпитите. Между другото канадската полиция ни свърши адски много работа. Японците също. Според мен са разговаряли дори с другарчетата на Сато от детската градина. Откриха даже две стюардеси, с които е имал връзка. Случаят е приключен, Прайс.

— Андреа — отвърна тя.

— Пат. — И двамата се усмихнаха.

— Какво носиш?

— „Смит“ 4506. По-добър е от вашите. — Последните думи бяха произнесени с малко надменен тон. О’Дей вярваше в пробиването на големи дупки, до този момент само в мишени, но щеше да го направи и срещу хора, ако се наложеше. Секретната служба имаше своя собствена стратегия по отношение на оръжията и той беше сигурен, че в тази област Бюрото има по-добри идеи. Тя не възрази.

— Ще ни направиш ли една услуга? Следващия път, когато идваш, покажи служебната си карта на агента отпред. Може не винаги да е един и същ. — По дяволите, тя дори не го помоли да остави пистолета си в пикапа. Професионална учтивост.

— Е, как се справя той?

— ФЕХТОВАЧ ли?

— Дан Мъри го смята за страхотен. Познават се отдавна. Както и ние с Дан.

— Тежка работа, но ти знаеш — Мъри е прав. Виждала съм и по-лоши. Освен това е по-умен, отколкото показва.

— Лично съм се убеждавал, че знае да слуша.

— А още по-добре умее да задава въпроси. — И двамата се обърнаха, когато едно от децата извика, едновременно и по един и същи начин огледаха стаята, после върнаха очи към двете момиченца, които си разменяха моливи за съответните си произведения на изкуството. — Като че ли твоето и нашето се сприятелиха.

„Нашето“ — помисли си Пат. Това обясняваше всичко. Едрият възрастен мъж на вратата — Ръсел, както му беше казала — бе шеф на подразделението и нямаше никакво съмнение, че е опитен агент. Бяха избрали по-млади, и двете момичета, за работа вътре, за да се сливат по-добре с обстановката. Сигурно бяха добри, но не колкото мъжа. „Нашето“ обаче беше ключовата дума. О’Дей се зачуди как ли би се справил самият той.

— Андреа, според мен хората ви си знаят работата. Но защо са толкова много?

— Знам. — Тя наведе глава. — Продължаваме да мислим по въпроса. Обаче понесохме тежък удар, нали? Това няма да се повтори, не и докато аз съм тук и докато ръководя охраната, а ако пресата вдигне шум — майната им. — Дори говореше като истинско ченге.

— Нямам никакви възражения. Е, трябва да си вървя вкъщи и да направя макарони със сирене. — Той погледна към Меган, която вече довършваше шедьовъра си. Двете момиченца трудно можеха да се различат, поне от случаен наблюдател. Това малко го разтревожи, но нали точно поради тази причина бяха тук хората от Службата.

— Къде се упражнявате? — Не се налагаше да обяснява в какво.

— В старата служебна сграда има стрелбище, доста близо до Белия дом. Всяка седмица — каза тя. — Тук няма нито един агент, който да не е отличен стрелец, а пък Дон бих изправила срещу всеки на света.

— Сериозно? — Очите на О’Дей проблеснаха. — Някой ден ще трябва да проверим.

— При теб или при мен? — със същия поглед попита Прайс.