По заповед на президента
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #9
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «По заповед на президента». Краткое содержание книги:
Корпоративният собственик имаше да губи най-малко от гледна точка на репутация, но самоуважението не би му позволило да поеме вината без действителна причина.
Всъщност никой от тях нямаше реално основание да поеме вината, не и без черната кутия. Мъжете около масата се гледаха и си мислеха едно и също: че всички допускат грешки, но рядко имат желание да си ги признаят и не го правят, когато не им се налага. Представителят на правителството беше прегледал писмените доклади и остана доволен, че всичко е наред. Не можеха да направят нищо, освен да разговарят с производителя на двигателите и да се опитат да вземат проби от горивото. Първото бе лесно. Второто — не. В крайна сметка нямаше да разберат нищо повече от онова, което вече знаеха. Продажбите на „Гълфстрийм“ можеха да спаднат с един-два самолета. Фирмата по поддръжката щеше да бъде подложена на засилен контрол от страна на правителството. На корпорацията щеше да й се наложи да купи нов самолет. За да се прояви лоялност, той щеше да е друг Гълфстрийм от клас „Г“, същата щеше да е и фирмата по поддръжката. Това щеше да задоволи всички, дори швейцарското правителство.
Длъжността на инспектор за специални операции беше по-добре платена, отколкото тази на обикновен оперативен агент, и бе по-интересна от това през цялото време да стоиш зад бюро. Пат О’Дей обаче все още се дразнеше, че трябва да прекарва по-голямата част от деня си в четене на доклади, написани от агенти или техните секретарки. По-младшият състав преглеждаше данните за грешки, макар че и той правеше същото, като си водеше грижливи бележки в собствения си жълт тефтер. По-късно секретарката щеше да ги подреди за обобщаващия му доклад до директор Мъри. Истинските агенти според О’Дей не пишеха на машина. Е, навярно поне така биха казали неговите инструктори в Куонтико. Той свърши рано със срещите си в Бъзардс Пойнт и реши, че няма работа в кабинета си в сградата „Хувър“. Всъщност разследването беше достигнало точката, в която потокът от сведения започваше да отслабва. „Новата“ информация бе само от разпити, и те до един потвърждаваха данните, вече обработени и проверени от огромното количество документи.
— Винаги съм мразил тази част — каза Тони Карузо. Това бе моментът, в който прокурорът на Съединените щати вече разполагаше с всичко, от което се нуждаеше, за да иска присъда, но за един юрист това никога не беше достатъчно — като че ли най-добрият начин да осъдиш престъпника бе да отегчиш до смърт съдебните заседатели.
— Няма и намек за противоположни данни. Случаят е решен, Тони. — Двамата бяха приятели отдавна. — Време е да си намеря нещо ново и вълнуващо.
— Щастливец. Как е Меган?
— В нова детска градина е, започна от днес. „Джайънт степс“ на магистрала „Ричи“.
— Същата — отбеляза Карузо.
— Какво?
— Хлапетата на Райън са там.
— Ама… учителката не ми каза нищо. Всъщност не е трябвало, нали?
— Хората от Службата сигурно надълго и нашироко са я инструктирали какво да казва.
— И агентите учат децата да рисуват? — О’Дей се замисли за миг. В кафенето от другата страна на улицата един тип му се бе сторил малко прекалено добре обръснат за толкова ранен час. Хм. Утре щеше да се позагледа в него за оръжие и от професионална любезност щеше да му покаже служебната си карта.
— Малко попреиграват — съгласи се Карузо. — Но по дяволите, не е зле да знаеш, че хлапето ти е на сигурно място.
— Знам, Тони. — О’Дей се изправи. — Във всеки случай мисля да отида да я прибера.
О’Дей закопча догоре ципа на якето си, слезе и прекоси паркинга. Точно пред вратата стоеше някакъв едър тип. Не трябваше ли да е прикрит? О’Дей мина покрай него — просто още един баща, дошъл да прибере хлапето си. Вътре веднага видя дрехите и слушалките. Да, две агентки, облечени в свободни дрехи, под които сигурно имаше автоматични пистолети.
— Тати! — извика Меган и скочи. До нея седеше друго дете приблизително на същата възраст. Инспекторът се наведе над дъщеря си, за да погледне рисунката й.
— Извинете. — Той усети лек натиск през якето, върху служебния си пистолет.
— Знаете кой съм — без да помръдва, каза Пат.
— О, вече знам. — О’Дей позна гласа, обърна се и видя Андреа Прайс.
— Понижена? — Той се изправи и я погледна в лицето. Застанали сред децата, двете агентки също внимателно го наблюдаваха, сепнати от издутината под коженото му яке.
— Просто минавам. Проверявам охраната на децата — поясни тя.
— Това е Кейти — представи му новата си приятелка Меган. — А това е моят татко.