Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— „Какво е реалност?“ е обичаен въпрос на съборните разисквания, за които споменах — каза абатът.
— Реалност е онова, в което се блъскаме в тъмното — сухо каза Миранда.
Накор се засмя и рече:
— Ти разправяше за оная голяма топка, дето се пръснала и направила вселената, нали?
Пъг кимна.
— Е, ами ако всичко е било вътре в тази топка?
— Смятаме, че е било — каза Пъг.
— Е, тогава какво е било извън топката?
— Ние — бързо отвърна Пъг. — И Градината, и Вечният град.
— Но вие сте дошли от тази голяма топка — каза Накор, стана и закрачи, възбуден от това, че е на ръба на разбирането. — Искам да кажа, че сте били родени векове след сътворението, но от веществото вътре в топката, ако схващате.
— А Вечният град? — попита Миранда.
— Може би той е сътворен в още по-далечното бъдеще.
— От кого? — попита Пъг.
Накор сви рамене.
— Не знам, и за момента не ме интересува. Може би като станеш на хиляда години, тъкмо ти ще създадеш Вечния град и ще го отпратиш назад към зората на времето, за да имате с Макрос някое местенце, където да седнете и да позяпате как се ражда вселената.
— Бебета вселени и магьосници на хиляда години — изсумтя Доминик. Явно се мъчеше да запази търпение, но не успяваше.
Накор вдигна ръка.
— Защо не? Знаем, че пътуването във времето е възможно. Което ни довежда до въпроса — какво е времето?
Всички се заспоглеждаха, но никой не каза нищо.
— Времето е време — каза Доминик накрая. — То бележи прехода на събитията.
— Не — каза Накор. — Хората бележат прехода на събитията. На времето му е все тая — времето просто е. Но какво е? — След което отвърна на собствения си въпрос, доволно ухилен: — Времето е това, което пречи всички неща да стават наведнъж.
Пъг повдигна вежда.
— Значи в топката всичко е ставало наведнъж?
— А после вселената се е променила! — ликуващо каза Накор.
— Защо? — попита Миранда.
Накор сви рамене.
— Кой знае? Просто се е променила. Пъг, ти ми каза, че когато си видял за последен път Макрос, той започнал да се слива със Сариг. Това Макрос ли беше, или Сариг?
— И двамата, за кратък миг, но все пак си беше предимно Макрос.
— Колко жалко, че не мога да го попитам: „Ти докато се сливаше, загуби ли усещането, че си Макрос?“ — За миг Накор наистина изглеждаше изпълнен със съжаление, но после широката му усмивка се върна. — Мисля, че ще е безопасно да заявим, че колкото повече се сливаш с един бог, толкова по-малко оставаш ти.
— Разбирам — каза Доминик.
— Какво? — попита Миранда.
— Накъде бие този луд. — Старият абат чукна с пръст по главата си. — Умът. Духът на боговете, онова „всичко“, за което той говори като за „веществото“. Ако всичко е ставало наведнъж, преди това сътворение, то тогава всяко нещо е било всичко. Никакви различия.
— Да! — ухили се Накор, доволен от разсъжденията на абата.
— Следователно по причини, които никога няма да разберем, целостта на сътворението се е задействала, за да се диференцира. Това „раждане“ на вселената е било средство за вселената… — Очите на абата се опулиха. — Било е опит на вселената да стане съзнателна!
Томас присви очи.
— Не схванах. Хората са съзнателни, както и други интелигентни раси, и боговете са съзнателни, но вселената е… тя просто е, и точка.
— Не — каза Накор. — Защо има хора? Защо има други мислещи същества?
— Не знам — каза Пъг.
Накор го погледна сериозно.
— Защото тленността е средството, чрез което вселената, това „вещество“, за което говоря, става самосъзнаващо се, самоусещащо се. Всеки живот е един вселенски експеримент и всеки от нас връща знание на вселената, когато умира. Макрос положи усилие да се слее с един бог и разбра, че колкото повече се отдалечаваш от тленността, толкова повече се лишаваш от своята самосъзнателност. По-малките богове са по-отдалечени от „аза“, отколкото смъртните същества. По-великите богове — още повече, бас държа.
Доминик кимна.
— Сълзата на Боговете позволява на Ордена да влиза в общение с Великите богове. Тази задача е много трудна. Рядко го опитваме, а когато го правим, съобщенията често се оказват неразбираеми. — Старият абат въздъхна. — Сълзата е ценен дар, защото ни позволява да правим магия, която доказва на тези, които ни служат, че Ишап все още е жив, за да можем да служим и да се трудим за неговото завръщане, но естеството на боговете, дори на този, когото почитаме ние, е далече извън способностите ни да го разберем.
Накор се засмя.
— Добре. Но щом тази вселена се е родила в деня, в който Макрос, Пъг и Томас са наблюдавали това, какво ни казва то за вселената?