Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона
- Автор: Фейст Раймонд
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Гневът на демонския крал. Парчета скършена корона». Краткое содержание книги:
— Заповед за стрелците и пиконосците — да се оттеглят!
От запад дойде вестоносец и докладва, че последните от кралските съгледвачи са се оттеглили, и Ерик препусна към хана „Червената патица“. Стигна го тъкмо когато един войник стоеше готов да запали сеното, струпано до оградата и външната стена.
— Дай на мен — каза Ерик и посегна към факлата.
Войникът му я подаде и Ерик я хвърли в сеното.
— Никой освен мен не може да подпали родния ми дом — каза той. После се обърна и извика: — Палете!
Войниците препуснаха или затичаха през града, хвърляйки стотици факли. Ерик не можеше да понесе да гледа как огънят поглъща хана, затова сръга коня си и препусна към центъра на града. Пламъците забушуваха от всички страни. Той знаеше, че конните стрелци ще се изтеглят последни, и беше решил да тръгне с тях.
Конните стрелци дойдоха бързо, в маневра, взета от Калис от конниците в Новиндус — джешандите. Първият ескадрон препускаше, докато другата половина прикриваше, после препусналият ескадрон спираше и осигуряваше прикриващ огън за групата, стреляла дотогава. Това изискваше точност и опитност, но Калис беше упражнявал тези конни стрелци до съвършенство, така че оттеглянето им мина почти без загуби. Към тях полетяха няколко вражески стрели, щом пламъците възвестиха на нашествениците, че войската на Кралството отстъпва, но повечето бяха изстреляни слепешком, във висока дъга или иззад канарите, и не нанесоха никакви вреди.
Но после вражеският огън се усили, Ерик разбра, че е време да тръгват, и извика:
— Достатъчно! Отстъпвай!
Конните стрелци се обърнаха като един, пришпориха конете и препуснаха в галоп на изток. Яздеха яростно, докато не се убедиха, че никакъв враг не ги следва, след което забавиха, пестейки колкото могат силите на конете.
Обичайният път до Уолвъртън беше три часа. Ерик стигна градчето за по-малко от час. През целия път виждаше край себе си тътрещи се фургони, а като стигна Уолвъртън, ги видя как забавиха и почнаха да заобикалят една сграда в края на града. Там стояха и махаха Джедоу и още един от неговата част и Ерик спря.
— Какво има?
— Повечето от конницата и пехотата ти минаха преди десет-петнайсет минути. За малко да стане беля, когато се опитаха да задминат фургоните.
— Движението ли наглеждате?
Джедоу се ухили.
— Не само. Заредихме няколко от капаните, за които помоли, така че дори само два от тях да щракнат, врагът би трябвало да се позабави.
Изчакаха фургоните да минат и Ерик можа да си отпочине почти два часа. Видяха отряд конници и Джедоу ги посочи и попита:
— Тия последните ли са?
Ерик кимна и каза:
— Следващия, който видите, го убийте.
Джедоу кимна към двата вързани наблизо коня и каза:
— Мисля да тръгнем с теб.
Ерик му даде знак да води и подкара през Уолвъртън.
— Какво направихте?
— Ами — каза Джедоу, — ти нали помоли за няколко гадни изненади, и ние се подчинихме. Две-три ями тук, няколко бурета с масло там, няколко току-що подпалени сгради и така нататък. Щетите няма да са големи, но ще ги позабавят, като почнат да оглеждат всяка сграда.
Ерик кимна одобрително.
— Много добре.
Градчето бе обградено от север и юг от равни ливади и горички, които не предлагаха условия за отбрана. Ако изненадите на Джедоу забавеха врага, тези допълнителни минути щяха да спасят живота на не малко бойци. Настигнаха последния фургон, който бавно се тътреше по Кралския път, и Ерик се обърна към Джедоу.
— Вие и конните стрелци пазете тоя и другите изоставащи. Аз трябва да ида напред.
— Слушам, сър — каза Джедоу с обичайната си насмешлива усмивка.
Ерик пришпори уморения кон и подмина последните фургони и неколцина ранени, за които не беше останало място по фургоните. На два пъти намери хора да отдъхват край пътя и им заповяда да стават и да тръгват, защото иначе врагът ще ги избие.
Привечер се принуди да спре, та конят му да отпочине. Тук пътят се издигаше стръмно и водеше към едно било. Той го изкачи, погледна надолу и се смая, като видя дългата колона мъже и фургони, тътреща се по широкия друм. Беше подминал много фургони, но до този момент нямаше ясна представа колко хора все още са по пътя. Тук-там бяха запалили факли и скоро сякаш една пламтяща нишка се провлече по Кралския път, идейки към него в тържествена процесия.
Слезе от коня и го поведе. И когато взе поредния завой, видя Даркмоор.
Тук щеше да се реши съдбата на Кралството и на Мидкемия. Градът беше грейнал от фенерите и факлите по стената, затова отдалече създаваше впечатление, че има някакво голямо празненство. Ерик знаеше, че това е илюзия — тези светлини означаваха само, че пълната тежест на отбранителните сили на Западните владения скоро ще се съберат тук.