Престолът от драконова кост
- Автор: Уильямс Тэд
- Серия: memory, sorrow and thorn #1
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 954-585-524-X
- Переводчик: Камен Костов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Престолът от драконова кост». Краткое содержание книги:
Тад Уилямс пресъздава реалистично расите и нациите на един изпълнен с легенди, неведоми сили и предразсъдци свят. Екзотичните светове на еркинландци, римъри, сити, набанци и хернистирци ще очароват любителите на фентъзи-приключенията. „Престолът от драконова кост“ доставя върховна наслада.
Първа книга
Престолът от драконова кост
Разпалена от мрачните стихии на вълшебствата война заплашва да опустоши миролюбивия Остен Ард, тъй като Престър Джон, който е съсякъл страховития дракон Шукрай, е на смъртно ложе. След смъртта му древното зло отново ще се развихри, тъй като кралят на бурите, безсмъртният владетел на зловещите сили, иска да възстанови загубените си владения, сключвайки договор с едни от хората, в чиито вени тече кралска кръв. Под въздействието на проклятието, което събужда ревността и омразата им, двама братя принцове ще се възправят един срещу друг, изпепелявайки собствената си земя.
Саймън напали огъня със сухи клони от купчината, която Гелое беше подредила в ъгъла, и отиде да помогне на Бинабик да смени превръзките на момичето.
Когато Бинабик отметна чаршафа от тялото на Лелет и махна превръзките, Саймън примигна, но се застави да не извръща поглед. Целият торс бе потъмнял от охлузвания и ужасяващи следи от зъби. Кожата бе разкъсана от левия хълбок до бедрото — неравен белег с дължина една стъпка. Когато Бинабик почисти раната и отново я превърза с широки ивици платно, върху превръзката избиха малки петна кръв.
— Наистина ли има шанс да оживее? — попита Саймън. Бинабик сви неопределено рамене, докато внимателно завързваше възлите на превръзките.
— Гелое смята, че има надежда — каза той. — Тя е сурова и откровена жена, която не поставя хората по-горе от животните в преценките си, но все пак тези преценки са много мъдри. Мисля, че не би се борила срещу неизбежното.
— Наистина ли е вещица, както каза?
Бинабик придърпа чаршафа върху момичето, като остави открито единствено слабото му лице. Устата на детето бе полуотворена. Саймън видя, че предните два зъба на Лелет липсват, и внезапно изпита горчиво състрадание към детето — загубена, само с брат си в дивата горска пустош, заловена и измъчвана, изплашена. Как бе възможно бог Усирис да търпи такъв свят?
— Вещица? — Бинабик се изправи. Отвън Куантака затрополи по мостчето. Гелое и Малахиас сигурно скоро щяха да се появят. — Със сигурност е мъдра жена и притежава рядка сила. Във вашия език, както знам, „вещица“ означава лошо същество, слуга на дявола, което пакости на съседите си. Това валадата със сигурност не е. Нейни съседи са птиците и горските обитатели и тя се грижи за тях, като за свое стадо. Въпреки това преди много години — преди много, много години, тя напуснала Римърсгард и дошла тук. Възможно е хората, които някога са живели в съседство с нея, да са си мислели някакви глупости, като… вероятно това е причината да дойде на това езеро.
Бинабик се обърна, за да посрещне нетърпеливата Куантака, почеса я по дебелата козина на гърба и тя се загърчи от удоволствие. После вдигна едно гърне от пода, изнесе го навън и го изля във водата. Върна се и го закачи на една верига над огъня.
— Каза, че познаваш Малахиас от замъка?
Саймън наблюдаваше Куантака. Вълчицата беше отишла на брега на езерото и газеше в плитчините, потапяйки муцуната си във водата.
— Да не би да се опитва да лови риба? — попита той и се засмя.
Бинабик търпеливо се усмихна и кимна.
— И при това може да я лови. Та за Малахиас…
— А, да, познавам го… малко. Веднъж го хванах, докато ме следеше. Той обаче отрече. Говори ли с теб? Разказа ли ти какво прави със сестра си в Алдхеорте? Как са ги заловили?
Куантака наистина хвана една риба — бляскаво сребристо тяло, което диво, но безполезно се мяташе в муцуната й, докато тя изкачваше брега и от козината й се стичаше вода.
— С по-голям успех щях да накарам скала да запее. — На една от полиците на Гелое Бинабик намери една купичка изсушени листа, разтри с пръсти няколко и ги пусна във врящата вода. Стаята се изпълни с аромат на джоджен. — Откакто ги намерихме на дървото, от устата му съм чул само пет-шест думи. Обаче си спомня за теб. Няколко пъти го забелязах, че те наблюдава. Мисля, че не е опасен — всъщност съм напълно сигурен в това, — но все пак трябва да го понаглеждаме.
Преди да може да каже нещо, Саймън чу как Куантака излая късо, погледна през прозореца и видя как вълчицата оставя апетитната си плячка на брега и хуква по пътеката. След миг се изгуби в мъглата, но скоро се върна, подтичвайки, следвана от две неясни фигури, които постепенно се материализираха като Гелое и странното момче с тясно лице — Малахиас. Двамата разговаряха оживено.
— Кинкипа! — изсумтя Бинабик, докато разбъркваше течността в гърнето. — Ето че вече говори.
Обущата на Гелое изтропаха пред вратата и тя пъхна главата си вътре.
— Навсякъде мъгла — каза жената. — Гората днес спи.
И влезе, последвана от Малахиас, който отново беше придобил безстрастната си физиономия. Бузите му бяха зачервени.
Гелое отиде право до масата и започна да вади съдържанието на двете си торби и да го нарежда. Днес беше облечена като мъж — с дебели вълнени панталони, късо палто и износени, ала здрави обувки. Излъчваше спокойна увереност, като военачалник, който е направил всички приготовления и сега само чака началото на битката.