Владетелят на кулата
- Автор: Райън Антъни
- Серия: Raven's shadow #2
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-655-4
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Владетелят на кулата». Краткое содержание книги:
Вейлин Ал Сорна, воин от Шестия орден, е наричан още Мрачния меч и Убиеца на Надеждата. Той е най-великият воин на своето време и свидетел на най-страшното поражение, понесено от неговия народ. Мечтата на крал Янус за разширяване на Обединеното кралство се е удавила в кръвта на храбри мъже, сражавали се за кауза, родена от една лъжа. Вейлин се прибира у дома с натежало сърце и с твърдото намерение повече да не убива. Благодарният наследник на крал Янус го издига до владетел на кулата на Северните предели — място, където Вейлин да намери мир далеч от интригите на столицата.
Ала онези, които притежават дарбата на кръвната песен, не са обречени на спокоен живот. Мнозина са загинали във войните на крал Янус, ала и мнозина са оцелели, и сега Вейлин е мишена не само за търсещите отмъщение, а и за онези, които знаят на какво е способен.
— Да действаме тогава — каза тя.
Фермин остави плъха на дъските и той се втурна без колебание към стълбата. Подскачаше от стъпало на стъпало и скоро се изгуби от поглед. Фермин се облегна назад и затвори очи. Лирна дишаше бавно и равномерно, докато миговете се редяха безкрайни, опитваше се да овладее гаденето в стомаха си, усещаше как тишината около нея се сгъстява — всички чакаха, затаили дъх. Тя следеше зорко лицето на Фермин, който все така седеше със затворени очи, стряскаше се всеки път, когато бръчка набраздеше челото му или мускулче трепнеше на челюстта му, и се чудеше какво означава това. „През очите му ли вижда?“ — питаше се тя и точно тогава лека усмивка разтегли чертите на крадеца.
— Взе го — прошепна той и сърцето на Лирна подскочи. — Точно така, скочи долу, после се мушни под… — Очите му се отвориха рязко, болка сгърчи цялото му тяло. Той се преви на две и повърна.
— Фермин! — извика Лирна. — Какво? Какво стана?
Тежки стъпки отекнаха по палубата, хората в трюма следяха с очи посоката им. Стъпките спряха, последва кратка тишина, после нещо дребно цопна в квадрата осветена от луната трюмна вода под стълбата, нещо с черна козина и скършен гръбнак.
Фермин спря да повръща, изправи гръб и впери поглед в дъските на корпуса, свъсил вежди в дълбока концентрация.
Надзирателят слезе бавно по стъпалата, дръжката на бича му се плъзгаше небрежно по дървото. Спря в квадрата лунна светлина и побутна с ботуша си мъртвия плъх.
— Много интересно — промърмори на волариански.
Фермин простена от болка. Дишаше тежко, пот лъщеше по кожата му, но той не сваляше втренчен поглед от корпуса.
— Магия — каза надзирателят на езика на Кралството и вдигна поглед. — Има тук един с магия. Кой? — Тръсна китка и камшикът се разви, плъзна се по дъските като змия. — Всички тук срещу онзи с магията. — Тръгна към престъпника, като го гледаше право в очите. — Разбира?
Престъпникът се тресеше от страх, страх толкова дълбок и абсолютен, че сякаш бе готов да изкаже и майчиното си мляко. Вместо това затвори очи и поклати глава. „По-добре свободен труп, отколкото жив роб.“
Надзирателят сви рамене и тръгна назад, обърна се, а после се завъртя мълниеносно, бичът изплющя и кожата на белязаната буза на престъпника се сцепи, а плясъкът отекна в целия трюм.
— Кой? — попита отново надзирателят, плъзгаше изпитателен поглед по хората.
Престъпникът пъшкаше от болка.
Фермин простена отново и сгуши глава между раменете си, вече целият облян в пот. С което привлече вниманието на надзирателя и той тръгна към него. Лирна издрънча с оковите си, надигна се, доколкото ѝ бе възможно, и каза на волариански:
— Аз бях! Аз имам магията!
Надзирателят присви очи и тръгна към нея.
— Трябваше да се сетя — каза на волариански. — Такива като теб се намират рядко. — Вдигна ключа, който все така висеше на врата му. — Пратила си малкото си приятелче за това. Умно и за малко да се получи. Но сега ще трябва да убия десетима от вас за урок. Не теб обаче, ти струваш колкото хиляда от тях. Но ти ще избереш кой да умре.
Върна се в квадрата лунна светлина, разпери ръце и се изсмя.
— Е, избирай, вещице изгорена! Кои от тези ще умрат пред очи…
Корабът се люшна, дъските на корпуса се сцепиха и малки фонтани бликнаха през миниатюрните пробойни. Надзирателят политна напред и падна върху Илтис и престъпника. За миг зяпна сащисано лицето на едрия брат. Илтис наби голямата си глава в носа му, че се пукот на кост, рукна кръв. Престъпникът се извъртя и уви крака около кръста му, задържайки го на място, докато Илтис продължаваше да го бъхти с глава. Още пукот на счупени кости, още кръв.
— Ключът! — извика Лирна.
Илтис я зяпна, кръв се стичаше по лицето му. Примигна няколко пъти, яростта му отстъпи пред осъзнаването. Двамата с престъпника обърнаха надзирателя по гръб и затърсиха ключа.
— Не мога… — прошепна Фермин. Изглеждаше едва жив от изтощение. Лирна се обърна към него — беше се свил на две, кръв течеше от носа и очите му. — Не мога да я спра… Побързайте.
— Взех го! — каза Илтис, дръпна ключа към оковите си, но месестите му пръсти не можеха да уцелят ключалката.
Нещо налетя отново върху корпуса, дъските се нацепиха още, нахлу още вода, нивото ѝ около краката им се покачваше. Илтис изруга, ключът излетя от ръцете му, превъртя се във въздуха и падна в краката на Лирна. Тя коленичи и топна ръце във водата, опипваше трескаво на ръба на пълната паника… Ето го, гладък метал под пръстите ѝ. Стисна го здраво, вдигна го към оковите си, овладя треперенето на ръцете си и се изви, така че ключалка и ключ да се срещнат. „По-бавно, не бързай…“ Ключът потъна в ключалката, завъртя се и оковите ѝ паднаха.