Ключът на Лъжеца

Банкетната зала на големия дворец във Вермилиън се простира под мен, по-величествена, по-пълна и по-весела, отколкото съм я виждал някога. Аз стоя в галерията на музикантите — място, на което съм се промъквал и преди, за да гледам тайно пиршествата, когато бях прекалено малък да присъствам на тях. Не че баба обича да устройва пиршества, с изключение на големия банкет на Сатурналиите в средата на зимата, който тя дава главно за да дразни папата. Чичо Хертет, от друга страна, би чествал всеки празник, езически или не, който му дава извинение да разпечата бъчвите с вино и да свика приближените си в двореца, за да могат всички да се преструват, че кралицата е умряла, и да разиграват ролите си преди възрастта да ги отслаби още повече.

В залата под мен обаче има повече благородници, отколкото чичо Хертет някога се е опитвал да нагости, а стените са обилно накичени с гирлянди от зеленика и бръшлян, червени плодчета върху лъскаво зелено, нанизи от сребърни камбанки и ветрилообразно разперени пики и алебарди — достатъчно остро желязо, за да се въоръжи цяла армия. Поглеждам наляво, после надясно. От едната ми страна стои Алика, дете на единайсет-дванайсет, от другата — Гариус и сестра му, а аз заемам пространството, което близнаците са оставили между себе си и баба. Момичето стои, стиснало резбования махагон на парапета; Гариус седи, та немощните му нозе да си починат.

Бляскавата тълпа под нас привлича погледа ми, нагиздена в премените на една отминала епоха, цяло състояние в коприни и тафта; всеки лорд блести от богатства, изложени на показ за другите. Едва ли и един от стотиците ще е жив, когато се събудя, — ще са покосени от старостта, а децата до мен ще са невъобразимо стари. Дълго съм вярвал, че баба ми е дошла на този свят сбръчкана още от утробата, че желязносивото в червените ѝ коси е също тъй древно като лишеите по статуите. Да я видя млада ме смущава по начин, който не мога да обясня. Напомня ми, че един ден ще дойде и моят ред да остарея.

Пирът почти е свършил, макар че подносите още са отрупани с храна, а слугите сноват насам-натам да доливат чашите. Тук-там има празни места, един лорд се изправя неуверено, покланя се на домакина и тръгва към голямата порта с прекомерно предпазливата крачка на подпийнал човек. Другаде гостите се отпускат в столовете си, избутвайки чиниите. Даже кучетата по края на залата са загубили ентусиазма си за пуснати на пода кокали и почти не им се ръмжи, за да си оспорват собствеността над тях.

Начело на голямата маса — петдесет метра полиран дъб, почти скрит под сребърни подноси, бокали, свещници, супници и кани за вода и вино, — седи мъж, когото познавам само от картините. Портретите му са толкова редки, че се чудя дали Червената кралица не ги е изгорила. Голот, вторият с това име, рус великан, седи там зачервен от пиене, в пищно везана туника, украсена с червеното знаме на Предела, само че лекьосана с вино и изпъваща се по шевовете. На картините го рисуват вечно млад и великолепен, както е изглеждал на бреговете на Адора — или си го представят, че е изглеждал. Изобразяват го в началото на нашествието, което е щяло да обвърже дукството с трона на Червения предел. Наричат я Войната на шлеповете, защото той прекарал силите си с речни шлепове през шестнайсетте мили море до нос Таелен. Сега изглежда на петдесет или повече и годините не му стоят добре — когато е заченал баба ми, е бил също толкова стар, колкото и собственият му баща, когато е заченал него. Къде може да е по-старият Голот, нямам представа, вероятно е мъртъв или е беззъб старец, прегърбен на трона си над паница супа.