Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Къде отиваш? — попита Кара, докато минавах покрай нея. — Нали каза, че не знаеш пътя.
Тук ме беше спипала, затова кривнах към реката и клекнах да си измия ръцете.
— Чистотата е важна почти колкото набожността, скъпа лейди, и тъй като се намирам в компания на езичници, мога поне да се стремя да отмия мръсотията от себе си.
Лагерувахме край реката, до един бавен завой, където Умбер се виеше през равнината. Всички се възползвахме от възможността да отмием събираната близо седмица затворническа мръсотия. На няколко пъти трябваше да си напомням, че Кара е коварна заклета в мрака езическа вещица, защото изглеждаше адски добре суха и мръсна, и още по-добре мокра и чиста. Прекалено дълго бях карал без жена. Така става, като се съсредоточиш прекалено върху хазарта. Това е единственият му недостатък. Е, освен губенето.
Казвам „лагерувахме“, но по-точно би било „лежахме в едно лозе“. За щастие небето бе ясно, а въздухът — още топъл от спомена за дневната горещина. Кара седеше до Снори, чистеше раните му и ги мажеше с паста от някаква билка, намерена по речния бряг. Разкъсванията, оставени от оковите, бяха дълбоки и грозни и вероятно щяха да заберат, ако не се лекуват. Дори и с лекарска помощ в жегата раните имат склонността да загнояват, а навлязат ли лошотиите в кръвта ти, ще те завлекат преждевременно в гроба, който и да си.
Основната рана — тази, която му беше нанесъл убиецът на Келем, — не бе по силите на Кара. Виждах, че не му дава мира, и начинът, по който все се озърташе на югоизток, ми подсказа накъде го тегли. Зачудих се колко ли от мислите му сега са негови собствени. Ако Кара наистина беше преградила достъпа на Баракел до Снори, за да има по-голям шанс да приложи своите чародейства и да открадне ключа, значи му бе причинила двойна злина. Докато той беше заклет в светлината, собствената му магия се съпротивляваше на раната. Но сега, когато бе останал беззащитен, инфекцията на заклетия в камъка щеше да се разраства, докато не го убие или не пречупи волята му.
След като вьолвата приключи със Снори, се опитах да я накарам да се погрижи за носа ми — в края на краищата именно тя го беше счупила, — но тя заяви, че не бил счупен и че по-скоро трябвало аз да се погрижа за насиненото ѝ око.
— Това Джал ли ти го направи? — Снори вдигна очи от гроздето, което опитваше, потръпвайки от киселината му толкова рано през сезона.
— Дълга история. — Побързах да легна и да се втренча в първите звезди, които тъкмо бяха почнали да се показват в тъмноморавото небе. Раменете ме пареха там, където ги бе заляла кръвта на Едрис Дийн, кожата започваше да се изприщва и да се бели, сякаш съм прекарал прекалено дълго на слънце. Болеше, но аз се утешавах с мисълта, че некроманта вероятно го боли повече. Ако трябваше да се оставя да ме залее още един галон кръв, за да се уверя, че той е мъртъв завинаги, цената щеше да си заслужава.
Зачудих се дали Мълчаливата сестра е видяла това, когато е погледнала в бъдеще, толкова ярко, че я е ослепило. Или може би не е видяла нищо отвъд гибелта на неродения, който търсеше ключа под Горчивия лед. Дали бе попречила на Мъртвия крал да се добере до ключа на Локи само за да могат нейните две оръдия на унищожението, едното от собствената ѝ плът и кръв, да го доставят на Келем? Според казаното от баба Келем беше тясно свързан със Синята дама, а именно нейната ръка се опитваше да направлява Мъртвия крал. Бяхме носили ключа в продължение на хиляда и повече мили, от замръзналата пустош до сухите, напечени от слънцето хълмове на Флоренция, приближавайки го към същата онази врата, която Мълчаливата сестра не искаше никога да бъде отваряна… В крайна сметка, изглежда, ключът на Локи бе излъгал даже нея, пресягайки се назад през годините, за да я забаламоса.
Докато слънцето залязваше, чух чукане. Огледах се, но другите се настаняваха да спят, а Хенан вече беше откъртил. Звукът се разнесе отново, сякаш от всички страни. Бях го чувал и по-рано, в затвора за длъжници, за минута-две… Вечерта ми се струваше изпълнена с шепоти, докато небето пламтеше в алено, а слънцето потъваше зад планините. Чукането прозвуча по-силно, после заглъхна. Помислих си за Аслауг, за мрачните ѝ копнежи и дългокраката ѝ красота. Хрумна ми, прекалено късно, за да действам, дори и да исках, че чувам това чукане само откакто нося ключа. Кара някак си беше преградила достъпа на Аслауг до мен — да не би сега да разполагах със средството да отворя наново този път?