Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Стига ли ви вече? — Кара ни изгледа един след друг, намръщи се и тръгна да излиза. Хенан я последва, подир него и Снори. Аз вървях най-отзад.
Стигнахме само до килията на Тутугу. Дългият меч на Едрис още лежеше на пода до вратата. Аз го взех предпазливо, донякъде очаквайки да ме ухапе. Беше ме хапал и преди.
— Клада. — Снори посочи трупа на Тутугу. — Ще вдигнем клада. Достатъчно голяма, че пушекът ѝ да стигне до Асгард.
— Откъде, по дяволите…
— Врати — прекъсна ме Снори. — Отворете килиите. Използвайте ключа, за да разглобите пантите. Донесете ги тук.
Така и направихме. Врата след врата. Едно почукване с ключа стигаше, та осите на пантите да изхвръкнат. Кара заповядваше на всеки обитател на килиите да намери ключове от мъртвите надзиратели и да освободи затворниците на горния етаж. Всички се съгласяваха, но пък те бяха тук за мошеничества и измами, така че дали някой е поставил собственото си спасение след това на събратята си по затвор нямам представа.
След десет минути Тутугу лежеше на масата си, заобиколен от море от врати. Снори взе парцали и слама, напои ги с газ от лампите и ги запали. Изрече думите, докато огънят се разгаряше и над нас се закълби гъст дим, стелещ се в тъмен покров под тавана.
— Ундорети сме ние. В битка родени. Размахвай чука, размахвай брадвата, от бойните ни викове и боговете треперят. — Пое си дъх и продължи на стария език на Севера. Кара се присъедини към него в припева на молитвата. Светлината на огъня трепкаше и по двамата. Снори допря пръсти до руните, татуирани в черно и синьо по дебелите мускули на ръката му, все още видими под мръсотията. Сякаш думите му бяха прощаване с Тутугу, а може би и с ундоретите, след като сега бе последният от техния клан.
Накрая, когато таванът вече бе скрит от гъст дим, който стигаше достатъчно ниско, за да докосне главата на Снори, а по бузите ни избиваха мехури от огъня, той свърши.
— Сбогом, Тутугу. — И Снори се извърна.
Аз останах още миг, загледан в Тутугу през трепкащия от пламъци въздух. Дрехите му вече започваха да горят, кожата му се сгърчваше от жегата.
— Сбогом, Тутугу. — Димът ме задави и не можах да изрека думите без запъване, освен това влезе в очите ми и ги насълзи. Извърнах се и забързах подир другите.
Заварихме Пазителя да ни чака — победител в двубоя, но твърде очукан, за да ни придружи през града, без да привлича нежелано внимание. Все пак реших да го задържа наблизо, докато не сме готови да тръгнем.
Приземният етаж се оказа щателно оплячкосан от затворниците, но една тежка врата им бе устояла. Забързах към нея да я отключа. Нуждаехме се от всичко, което успеем да докопаме.
— Хайде! — Снори тръгна към главния изход.
Кара ме хвана за рамото — и изведнъж се втренчи през отворената врата.
— Какво, по…
В помещението имаше рафтове от пода до тавана, дълбоки и разделени с прегради, всичките отрупани с всевъзможни предмети, от документи до вази, от сребърни чинии до стари обувки.
— Благодаря на Бога за умбертидските счетоводители! — Посегнах към една позлатена урна. Докато мошениците бяха изтезавани в килиите горе, тук долу всичките им притежания лежаха подредени, описани и недокоснати в очакване цялата законова процедура да приключи.
Снори мина покрай мен, като отблъсна алчната ми ръка. В помещението имаше и оръжия, макар и малко, и двамата северняци се насочиха право към тях. Кара грабна едно копие, окачено на отсрещната стена — Гунгнир, сътворено от собствената ѝ ръка.
— Нали не мислиш, че това ще изплаши Келем? Та то дори не попречи на градската стража да ви залови!
Кара ме изгледа, килнала глава, после се обърна към стоящия на вратата Пазител. Промуши се покрай Снори и бавно протегна копието, докато върхът му не докосна самотната дупка в бронята на механичния войник. Съвпадаха идеално.
— Те водеха със себе си двама войници. Този, който хвана Снори, дойде откъм гърба ни, през стената, и уви ръце около него.
Снори оглеждаше острието на Хел — брадвата на баща му също бе сред оръжията в склада. Погледна ме и се усмихна сурово — за пръв път, откакто го бях намерил тук.
— Сега вече сме готови.
33.
Докато излезем през вратите, отвън беше започнала да се събира тълпа. Цялата горна половина на Кулата на мошениците бълваше дим през прозорците си. Преди да си тръгнем, наредих на Пазителя да претърси сградата за Едрис Дийн и му обясних на колко точно парченца да разкъса трупа.