Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— Не измъкнах Хенан от един затвор и не щурмувах друг само за да ти дам ключа, който спечелихме тримата заедно — аз, ти и Тутугу. Аз влязох там, за да ви спася живота. А като имаме предвид, че можех просто да си тръгна с ключа, някои хора биха казали, че имам доста голямо основание да го смятам за свой. Така че най-малкото би могъл да помолиш, вместо да изискваш, а току-виж да покажеш и малко шибано уважение. — Съжалих за ругатнята още в мига, щом излезе от устата ми. Отчасти защото един принц не иска да го видят принизен дотам да разговаря на уличен език с простолюдието, но най-вече защото слънчевата светлина пламтеше по острието на брадвата, прикрепена на гърба на Снори в кожения калъф, за който наскоро бях платил.
Проточи се опасна тишина и всяко мускулче в тялото ми се напрягаше бавно в очакване на предстоящия удар. Снори посегна и аз трепнах толкова силно, че едва не отбих ръката му. Той ме хвана за рамото и тъмносините му очи се взряха в моите.
— Съжалявам, Джал. Не знам как се добра до нас, но за това е бил нужен кураж и умение. Благодаря ти. Тутугу ще разказва тази история на масите във Валхала. Северът няма да забрави. Ти си истински приятел и сбърках, че ти говорих по този начин.
Постояхме така около минута, той със сведена глава, извисяващ се над мен, отпуснал тежка ръка върху рамото ми, а аз дуещ се от гордост. Някои хора могат да ти повдигнат духа само с няколко думи. Снори беше един от тях и макар да знаех как действа това и да го бях виждал преди, то пак действаше.
Сложих ключа в отворената длан на другата му ръка и тя се сви в юмрук около него. Веднага изпитах чувство на загуба, макар да знаех, че този предмет крие в себе си поне десет вида отрова.
— Трябва да го направя — каза той и май наистина си вярваше.
Опитах се да проумея думите му. Трябваше да отнесе ключа на мъжа, пратил убийци да го погубят? Трябваше да отнесе ключа на мъжа, който го искаше толкова отчаяно, че да се пресегне на повече от хиляда мили за него? Трябваше да влезе в леговището на смъртоносен маг и да се изправи срещу него в безнадежден двубой… а „наградата“ му беше да отвори врата към смъртта и да поеме на нова самоубийствена мисия, която не би могла да му даде онова, което искаше?
— Не, всъщност не трябва.
— Трябва. И не бих искал до себе си друг освен теб, Джалан, принце на Червения предел. Но това е моето пътешествие и няма да моля никого да сподели опасността с мен. Аз те поведох на север срещу враговете си — няма да те заведа и в Хел.
Проклет да съм, ако не усетих как устата ми сама се отваря да му възрази. Успях да потисна едно пламенно заявление, че бих стоял до него срещу всички орди на подземния свят.
— Виж сега. Келем иска да отидеш там. Тегли те на юг с тази рана в тялото ти. Попречи ти да стигнеш до вратата в пещерата на Еридруин и по същия начин би затворил всички други, при които отидеш. Знаеш, че той те придърпва. Божичко, та ти излезе от онази кула само заради сънищата!
— Какви сънища? — Кара пристъпи към нас, вдигнала вежди.
Раменете ми увиснаха.
— Келем е наел сънен вещер, Сагеус, двамата със Снори го срещнахме в Анкрат. Той ме тормозеше с кошмари за Хенан, докато не го открих. Хенан ме отведе до Снори. Ето на̀, не съм дошъл за никого просто от геройство. Дойдох, защото не можех да спя. След седмици безсъние човек е готов да опита всичко, за да намери покой.
— Седмици ли? — Кара се усмихна и извърна поглед.
— Седмици!
— Но ние бяхме заловени само преди пет дни — отбеляза тя.
Взрях се гърба ѝ, докато се отдалечаваше, и се опитах да преразгледам самооценката си. Може би все пак имах съвест…
Снори свали ръка от рамото ми и отстъпи назад.
— И двамата знаем, че ключът е проклятие, Джал. В него няма щастие, само измама. Ако се откажеш от него, ще си спестиш повече печал, отколкото си представяш.
И протегна ключа на Локи към мен. В очите му имаше състрадание.
— Но ти си прав — заслужил си го. Нямам право да го искам от теб. — Кара се обърна и се втренчи в ключа толкова напрегнато, че си помислих, че всеки момент може да се хвърли напред и да го грабне.
Част от мен подозираше, че Снори е прав — би трябвало да откажа. Въпреки това, ако имах някакво бъдеще във Вермилиън, то вероятно започваше с предаването на ключа в ръцете на баба ми. А и просто не исках да се откажа от него.
Взех ключа от Снори.
— Аз няма да мина през вратата, ако я намерим, но ще дойда с теб и ще нося това бреме до последно. И ако ти застанеш пред онази врата и поискаш да я отключа… ще го направя. — Произнесох го като храбра и мъжествена реч, като го гледах право в очите. — Така би постъпил един приятел. — Освен това да остана в компанията му, докато се движим в неочаквана посока, вероятно беше най-добрият ми шанс да не бъда заловен от умбертидските власти и хвърлен обратно в затвора. Кара ме стрелна с подозрителен поглед, сякаш ми четеше мислите, но ако наистина можеше да ги чете, то след всички онези седмици на похотливи копнежи по нея в лодката мнението ѝ за мен едва ли можеше да падне по-ниско. Дарих я с победоносна усмивка, плеснах Хенан по гърба и тръгнах напред, прибрал отново ключа дълбоко в джоба си.