Ключът на Лъжеца
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Войната на Червената кралица #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ключът на Лъжеца». Краткое содержание книги:
— А, да, и освен това пусни всички от килиите — добавих. Не ми допадаше мисълта да оставя някого да се изпече, но най-вече исках в Умбертиде да щъкат на воля колкото се може повече измамници. Така властите може би щяха да са прекалено заети, за да хвърлят големи усилия за повторното ми залавяне.
Никой не ни спря, докато заедно с другите затворници изчезнахме в лабиринта от тесни улички на Умбертиде. Ако Едрис Дийн се беше измъкнал от сградата, сигурно бе имал по-важни неща за вършене, отколкото да вдига тревога, защото видяхме само неколцина градски стражи и те се опитваха да не бият на очи, за да не би някой да предложи да спрат вълната от бягащи затворници. Искрено се надявах Едрис да е изпълзял някъде да умре, но и в най-лошия случай смятах, че дори на един некромант ще са му нужни време и средства да се възстанови от такива рани, каквито беше понесъл той.
Слънцето вече се издигаше над покривите. Забързахме по тесните улички след Хенан, който беше научил пътищата за влизане и излизане от града, ненужни или непознати на честните хора. Най-лесният начин за излизане от Умбертиде се оказа да изкатерим стената, вместо да пълзим по канализационните тръби, през които се беше вмъкнало хлапето. За Кара там щеше да е тясно и зловонно, а ние със Снори изобщо нямаше да се поберем вътре. Освен това стените на всеки град, който не е в състояние на война, не се пазят особено зорко, а и колоната дим, издигаща се от Кулата на мошениците, привличаше погледа на всеки страж, който би могъл да бди. Ето защо се оказа достатъчно лесно да намерим участък от стената, където да я прехвърлим.
Единственият истински проблем беше купуването на въже и кука. Адски трудно е да измислиш свястна причина да искаш кука, а още по-трудно е да намериш ковач, който да не ти каже да платиш сега и да се върнеш след три дни.
— Хвърляй по-високо — посъветва ме Кара, когато желязната кука едва не ме уцели по главата при второто си падане.
Поспрях и я изгледах с присвити очи; спомних си, че още не съм ѝ простил, задето ми счупи носа.
— „Хвърляй по-високо“? Това сигурно го казва мъдростта на вьолвите? Всички тези години изучаване на тайнства…
При третия опит хвърлих куката по-високо и тя се закачи за стената. Катеренето по тънко въже без възли се оказа доста по-трудно, отколкото си представях, и прекарах близо пет минути в подскоци и напъване, без да се издигна на повече от метър над земята. Накрая му хванах цаката, поне донякъде. Тласкан най-вече от смущение, успях да издрапам нагоре по въжето до върха на стената пред погледите на двама беззъби старци и растяща тълпа от бездомни хлапета. Кара и момчето ме последваха без видимо усилие, Кара с копието Гунгнир, привързано към гърба ѝ. Снори беше последен и раната му пречеше, макар че той изръмжа от болка само веднъж. Открих, че слизането от другата страна е хем по-лесно, хем по-бързо. И по-болезнено в края.
Щом се събрахме в подножието на стената отвън, забързахме по прашната спечена от слънцето земя към близката маслинова горичка и се свряхме сред дърветата.
— Е? — Кара заговори първа. Бяхме следвали наклона на терена през шарената сянка, докато пред очите ни се появи Умбер, реката, без която градът зад нас щеше да е само пустош, осеяна с мескитови храсти и поскана от дръгливи кози.
— Какво „е“? — попитах, докато пъдех с ръка мухите, които много държаха да изпият ако не кръвта, то потта ми.
— Знаеш ли пътя?
— Хенан познава тайните пътища. Аз дойдох по Римския път. — Не след дълго голяма част от умбертидската стража щеше да претърсва северния отрязък от Римския път. За Снори това нямаше значение. Той се насочваше на юг, към скръбните земи, където Келем се беше заселил в солна дупка, известна като мината Кръптипа.
— Знаеш ли пътя към мината?
— Мината на Келем ли? Че откъде-накъде? Аз съм в Умбертиде, защото чичо ми ме прати да се погрижа за някои банкови дела, а не да търся някакъв си съсухрен маг и… и да го моля за разрешение да направя нещо изключително глупаво. — Всъщност знаех пътя, поне приблизително, но тъй като нямах интерес да ходя там, запазих този факт за себе си.
— Снори? — Хенан вдигна нещастно очи към северняка, който тънеше в своето собствено нещастие. Гледката на такова печално изражение върху толкова младо лице ми напомни, че Тутугу е мъртъв — факт, който се опитвах да изтикам в дъното на съзнанието си, на мястото, където нещата биват забравяни.
— Аз знам пътя. — Снори вдигна поглед, със зачервени очи, стиснати зъби, дяволски страшен. — Сега ще взема ключа — а вие можете да останете или да дойдете с мен.
Изучих широката длан, която той протегна към мен, и присвих устни.