Магьосническа ярост

Сарафина изглеждаше притеснена.

— Искаш да кажеш, че лошите все още не са приключили с мен?

— Не знаем със сигурност. След похищението Стефан се покри, така че не бих се тревожил много. Защитата е само като предпазна мярка.

Тео обаче пропусна да спомене, че се надяваше Стефан да се покаже. Използваше Сарафина като примамка.

— Защита? Каква защита?

— Издигната магическа бариера, като периметър. Отблъсква някои видове хора или магьосници — зависи какво заклинание ще заложиш в нея.

— А-ха. А страшния демон?

— Един демон не би си правил труда да те преследва, след като има лесна плячка навсякъде около него. За Дъскоф обаче трябва да се тревожиш.

— Чудесно.

Заедно изкачиха стълбите до апартамента й. Когато стигнаха, Сарафина застина. Тео проследи погледа й и видя, че вратата беше открехната.

— Стой тук — нареди той. — И гледай кучето да не лае. — Той пристъпи внимателно към вратата, трепвайки при всяко скърцане на пода под краката му. С безплътния си хват той напипа няколко защитни амулета от запасите си и доотвори вратата.

Слънцето струеше през огромните прозорци в дневната и малката кухня, светлината му обливаше декоративните възглавници и светлите, шарени мебели в мека светлина и хранеше петстотинте цветя в апартамента й. Нямаше нищо нередно в малкото и уютно жилище. Домът й доста приличаше на нея — красив и приятелски.

Но вътре имаше някого. Тео усещаше нечие присъствие.

В коридора зад него Гросет нададе глас.

При звука на лая, една брюнетка излезе от кухнята, погледна Тео и изписка толкова силно, че той по-късно се закле, че е успяла да спука тъпанчетата му.

Сарафина се втурна покрай него и се метна в обятията на жената, която едва тогава прекъсна пронизителния си писък. Гросет подскачаше около краката й.

— Мария, всичко е наред! Добре съм — каза Сарафина.

Мария я държеше на една ръка разстояние, обелвайки няколко изречения на испански, преди да продължи на английски.

— Къде, по дяволите, беше? Толкова се тревожихме за теб — каза обезпокоено тя и погледна към Тео, а после към дрехите на Сарафина. — Не ми казвай, че си… си… — запъна се тя и замаха с ръце.

— А-а, Мария, това е Тео — прекъсна я Сарафина изчервена. — Тео, Мария. Тя е моя добра приятелка. Тео е… той е… — руменината на Сарафина се задълбочи още повече.

Мария го изгледа от глава до пети и женско разбиране се изписа по лицето й. Тази реакция му беше позната, макар че почти никога не я приветстваше.

Тео се обърна и погледна навън през прозореца, пречиствайки гърлото си.

— И така, как я караш, скъпа? — попита Мария. — Всички очакваха да се прибереш от Кентъки преди три дни. Когато не се появи на работа, Даниел много се притесни. Трябва да му се обадиш. Даже Алекс не е на себе си.

— Съжалявам, аз… — прекъсна Сарафина. Очевидно търсеше начин да обясни отсъствието си, без да разкрива истината, и, странно, не й достигаха думи.