Магьосническа ярост

Тео се загледа в нея за секунда докато подбере най-точните думи.

— Доколкото ни е известно, вещерите отвличат уязвими магьосници и ги придумват да се присъединят към тях. Напоследък обаче похищенията зачестиха. Сякаш набират армия.

Сарафина поклати глава.

— Не ставам за войник.

— Изглежда, че си привлякла вниманието на Стефан по специален начин. Обикновено не се занимава лично с отвлечените магьосници, още по-малко пък да участва в самото отвличане. Не поема рискове, нали се сещаш? Има си подчинени за тази работа. Даже откакто Изабел почти го пипна, не ходи никъде без телохранители. А за теб е поел риск и те е удостоил с много внимание, но не ни е известно защо си толкова специална.

— Чувствам се като Алиса и току-що паднах в заешката дупка.

— В такъв случай кой съм аз?

По лицето й се прокрадна усмивка.

— Не и Чеширския котарак във всеки случай. Не се усмихваш достатъчно, за да си него — продума Сарафина и се намръщи. — Изобщо не се усмихваш.

— Да, ами няма за какво в последно време.

— Боже — въздъхна тя, свеждайки глава към скута си и играейки си с малка дупчица в клина си — майка ми. Винаги съм мислела, че е шизофреничка. А човекът-факел… Е, никой нямаше обяснение за това.

— Сега вече имаш.

— Съгласна съм.

— Мика ми каза, че било по всички шоупрограми за неразгадани мистерии.

Изведнъж Сарафина изглеждаше с десет години по-стара.

— Да — въздъхна тя и отново сведе очи. — Това вече означава ли, че мога да си ходя?

— Изабел е долу в библиотеката. Ще те заведа при нея. Тя ще ти даде някои дрехи по мярка, нещо хубаво за хапване и после ще те откара у вас.

Тя го погледна.

— Изабел изглежда много мила, но ако не възразяваш, предпочитам още сега да ме закараш вкъщи — отвърна Сарафина и огледа дрехите си. — Искам да кажа, ако не ти пречи, че ти вземам дрехите. Ще ги изпера и ще ги върна…

— Не ми е проблем, че носиш дрехите ми.

Всъщност, изглеждаше дяволски добре в тях. Той плъзна поглед по тялото й. Дрехите прикриваха стройната й фигура, което още повече засилваше интереса му към това, което се криеше под тях. Имаше желание да я съблече, за да провери. Някак си интимна бе мисълта, че същата материя, преди покривала неговата кожа, сега е върху нейната.

Тео пак се вторачи в лицето й. Очевидно трябваше да навакса със секса. Дълго време се беше въздържал. Откакто Ингрид беше починала миналата година, не си беше имал никого.

Любовта им не бе пламенна. Имаха връзка само заради секса и компанията, колкото да не са сами. Въпреки това Ингрид беше добра приятелка, загинала по ужасяващ начин. Много голям емоционален удар, от който Тео все още се възстановяваше.

— Ще ме закараш ли вкъщи тогава? Искам си старите неща. Познатото, нали знаеш? Трябва да се обадя и тук-там. Приятелите ми ще се тревожат, да не говорим за шефа.

— Добре. Само кажи и тръгваме.

Сарафина се оттласна от канапето.

— Да тръгваме тогава. Не е като да имам много багаж.

Той отиде до вратата, спря и се обърна към нея.

— А-а, само че аз не карам кола.

— А какво? Колело? Мотоциклет?

Той изви устни.

— Да не мислиш, че имам велосипед с десет скорости? Карам Харли.

— Какво си помислих и аз. Не те виждам да караш седан — заключи Сарафина и направи разсеян жест с ръката си. — Щом можем да закараме Гросет вкъщи с него, не ме бърка какво караш. Тази вечер просто си искам ваната и леглото.