Магьосническа ярост
- Автор: Bast Anya
- Серия: Магьосници на елементите #4
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Магьосническа ярост». Краткое содержание книги:
Тео отново се втренчи в снимките.
— Силна е. Човек го усеща, когато е до нея. Нещо необуздано, но същевременно пълно с енергия.
— Знам какво си мислиш — отвърна Мика. — Мислиш, че Стефан затова й е обръщал толкова внимание… заради силата й — и поклати косматата си глава. — Аз не смятам така обаче.
— Не знам — заклати глава и той. — Имайки предвид как майка й се е самозапалила, и тя трябва да е била много силна.
— Много са силните огнени магьосници на света — отговори Мика. — Това обаче не означава, че Негово Височество Стефан Фошо би желал да им отдели от личното си време. Ще се поразровя още и ще видим какво ще излезе.
— Междувременно я пуснете. Прати я при мен, Тео — включи се Изабел. — Ще пооправя малко ситуацията с нея и тогава ще я отпратя.
Тео се извърна и я изгледа застрашително.
— Какво те кара да мислиш, че сам аз не мога да го направя?
Тя му се изсмя.
— Аха. Не се обиждай, ама ти хич не си тактичен. По-добре да дойде при мен. Мога да си представя как си се отнесъл с нея. Научих всичко за гонитбата през полето. Гледайки назад, доста грубо, нали? Сигурно те ненавижда от дъното на душата си.
Тео си припомни разговора със Сарафина снощи. Как тя го помоли да й разкаже за света, в който е попаднала, и как той я отблъсна. Думите на Изабел го нацелиха точно в гърдите. Сарафина по всяка вероятност го мразеше.
— Сигурно — отвърна той, свеждайки поглед към досието.
— Добре, значи се разбрахме. Премахни земната магия за защита от вратата си и я прати долу при мен, горката.
Тео се изправи с папката в ръка.
— Отивам да я взема.
Той излезе от стаята и се отправи към апартамента си. Вместо обаче да се радва, че се отървава от жената и джавкащото й кученце, стомахът му се сви. Може би защото все още имаше усещането, че Сарафина — настрана фактът, че е кръстена на ангел — е опасна. Не му се нравеше идеята да я пусне. Или пък беше заради това, че е невинна, а се беше отнесъл толкова жестоко. Тя беше отвлечена точно като него, по дяволите. Вероятно чувството за вина стягаше корема му.
Влезе в жилището и я намери просната по корем на дивана, четейки една от книгите му със заклинания. Одеялото беше сгънато и прибрано върху възглавницата в крайчеца на канапето. Нещо не беше същото. Огледа се. Стаята беше безупречна. По всичко личеше, че даже и прахът по лавицата беше минат. Бърз поглед към кухнята разкриваше същата блестяща чистота.
По дяволите, за първи път от месеци виждаше плота. Най-хубавото му гърне за заклинания лъщеше върху печката. Толкова беше излъскано, че беше на косъм да се счупи.
Тя го погледна негодуващо за секунда и пак потъна в книгата си. Поне Гросет се зарадва да го види. Кучето заподскача около него като пухкава бърсалка за прах, а малкото му розово езиче се подаваше навън.
Косата й беше разпиляна по гърба — коприненото бяло-русо контрастираше с черната тениска, която му беше отмъкнала сутринта. Носът й, дълъг и леко чип, беше заровен в книгата, обаче Тео подозираше, че само се прави, че чете. Както я наблюдаваше, тя сбърчи устни и смени страницата. Голият й крак потрепна от раздразнение. На ноктите си имаше розов лак. Той наистина положи усилия да не обръща внимание на разкошната форма на гладките й прасци, където ръбът на клина й се беше набрал.
Жената изглеждаше и се държеше все едно е съвсем невинна, но Тео беше на мнение, че всичко е нагласено. И макар да не изгаряше от въодушевление тя да му е гостенка, му се искаше да остане още малко — толкова, че да разгадаят тайните й. Навярно щеше да е по-добре сега да се преструва, за да могат да се помирят. Ако успееше да я спечели, щеше да му е по-лесно да я наглежда, щом излезеше от Сборището.
Наведе се да помилва Гросет, после се изправи и отиде в средата на стаята.
— Успяха да идентифицират спасените от фермата и има доказателства, че си била отвлечена. — Поколеба се за момент, мразейки факта, че трябваше да признае грешката си… евентуалната си грешка. — Не си вещица.
— Хайде, бе — подметна тя, затваряйки книгата рязко. — Бях несправедливо обвинена. Казах ти.
— Знам… Съжалявам.
Устните й се извиха и тя погледна встрани.
— Да не би думата „съжалявам“ да горчи? Нещо се мръщиш.