![Каубои и извънземни [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/5/5/3/kauboi-i-izvnzemni-bg-download.jpg)
Каубои и извънземни [bg]
- Автор: Виндж Джоан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емануил Томов
- Жанр: Вестерны
Электронная книга - «Каубои и извънземни [bg]». Краткое содержание книги:
Първата й творба е публикувана в сп. „Орбит“ през 1974 година. Забелязана е веднага и получава награда „Джоун У. Кембъл“ за най-добър млад писател. След това два пъти печели „Хюго“ — най-престижната литературна награда за фантасти.
Много бързо холивудски асове на киноиндустрията я привличат, за да пренесе бляновете им от екрана на бялата страница. Нейната адаптация за „Завръщането на джедаите“ на Джордж Лукас се превръща в безспорен бестселър. В следващите няколко години първо адаптира сценария на филма „Дюн“, после пише роман по третата част на „Лудия Макс“ с Мел Гибсън, както и фентъзи истории по филмите „Жената-ястреб“ с Мишел Пфайпфър и „Уилоу“ с Вал Килмър и Джоан Уоли.
Джоан Виндж е автор на романа „Снежната кралица“, спечелил наградата Хюго за най-добър фантастичен роман, и на продълженията му „World’s End“, „The Summer Queen“ (финалист за наградата Хюго) и „Tangled up in Blue“, както и на три романа за героя-телепат Кат — „Psion“, „Catspaw“ и „Dreamfall“ и на книгата „Heaven Chronicles“. Автор е и на множество по-кратки творби, а разказите й, включително спечелилата Хюго новела „Eyes of Amber“, са публикувани в различни престижни списания и антологии. Кратките й творби са събрани в две книги — „Eyes of Amber“ и „Phoenix in the Ashes“. Виндж също така е автор на много романи филмови адаптации, сред които „Лудия Макс“ и книги по „Междузвездни войни“, превърнали се в бестселъри.
Автор е и на „The Random House Book of Greek Myths“ — книга с гръцки митове за млади читатели, с илюстрации на Орен Шърман. Няколко години подред тя рецензира японска манга и аниме за антологиите „The Year’s Best Fantasy and Horror“, под съставителството на Елън Датлоу, Кели Линк и Гавин Грант. В момента Джоан Виндж работи по новата си книга „Ladysmith“ — първи роман от поредица, чието действие се развива в Западна Европа по време на Бронзовата епоха. Дипломата й на антрополог ще се окаже много полезна в този последен проект на авторката.
Майка й винаги правеше тази яхния със свинско, но тук всичко бе говеждо… говеждото на Долархайд. Щеше да сложи много месо в яхнията на този човек и да я сипе в най-голямата купа, която може да намери. Той имаше вид на човек, който се нуждае много повече от добро ядене, отколкото от благодарностите й.
Мъжът вдигна чашата и я гаврътна. Течността се плъзна по гърлото му като огнен мед… Това е добро, много добро. Смътно се учудваше на щедростта на тази жена — свали Пърси Долархайд на земята не за друго, а защото този поплювко насочи голям пистолет към лицето му. Не бе свикнал да му се отблагодаряват, но храна и уиски звучаха чудесно.
Ако се нахрани добре, може би ще мисли по-ясно или пък ако се напие добре, сетивата му ще се притъпят. И в двата случая щеше да е по-добре, отколкото се чувстваше в момента.
Той се облакъти се на бара и се поотпусна. Металната гривна отново прикова погледа му. Разгледа я — плетеницата от метали менеше цветовете си на светлината. Как? Откъде…? Кой…? Хиляди въпроси изпълниха празнотата, където би трябвало да има спомени от цял един живот.
Мъжът погледна бутилката уиски и се запита какво му е нужно — да си спомни миналото… или да забрави днешния ден…
В бара влезе една жена. Той вдигна поглед към огледалото зад бара. Беше сама. Шепата останали посетители като че ли не я забелязваха, което му се стори странно. Жена с този вид обикновено привлича много внимание — особено когато носи колан с пистолет над роклята. Може би неговото присъствие ги възпираше от по-дръзки погледи… Очите на жената се плъзнаха по него, но изглежда нямаше намерение да използва оръжието си срещу него. Той отново сведе глава и си наля още едно.
Жената седна на мястото до него на празния бар. Той я погледна с крайчеца на окото си, леко заинтригуван. Тя се беше втренчила в него. Той я погледна. Дали го познава? Очите й имаха цвят на пролетна трева, с пръстени от по-тъмнозелено около ирисите — нещо в тях го караше да мисли за бездънни кладенци. Те го теглеха към себе си, докато накрая се удави в тях…
С мъка се откъсна от погледа й и се опита да се съсредоточи върху цялото й лице. Изражението й бе безизразно като на съдник, но бе изключително красива… толкова, че може да ти се пръсне сърцето… Исусе Христе, какво правя? Тя бе напълно непозната… като всички останали. А най-малко искаше или му трябваше жена в този момент. Той се откопчи от погледа й и прикова собствените си очи в пода, без да обръща внимание на останалата част от външния й вид. Тъмната й коса падаше нехайно пусната до раменете, а бледата й рокля с цвят на пясък, покриваше тялото й от врата до здравите ботуши. Роклята й бе покрита с цветчета. Би се сляла с кой да е пейзаж в радиус от хиляда километра. Нищо необичайно.
Коланът й обаче държеше всеки мъж на разстояние. Не е от дружелюбните. Защо тогава стои тук и го зяпа?
— Да те знам отнякъде? — най-сетне попита той.
Кучето до него се изправи с проскимтяване и близна жената по пръстите.
— Не — отвърна тя и погледна кучето с лека усмивка, — но кучето ти ме харесва.
Той се обърна пак към бара и си наля още уиски.
— Взимай го — каза той.
Жената не продума, докато той гаврътваше на един дъх втората си чаша, но не сваляше поглед от него.
— Казвам се Ела — рече тя, когато той остави чашата на бара, без повече да й обръща внимание.
Нямаше какво да й отговори, затова си замълча. Сякаш решила, че е направила грешка като го гледа — а може би и заради нещо друго — тя се втренчи в металната му гривна.
— Откъде я взе? — жената посегна и я докосна.
Той не помръдна ръката си и видя как очите й се изпълват със странно напрежение, докато връхчетата на пръстите й опипваха хладния метал.
Мъжът се понамръщи и отдръпна ръка.
— Да не би да знаете нещо за мен, госпожице? — Той посрещна погледа й, за пръв път подготвен за него, или поне така си мислеше.
Сякаш нещо, скрито зад очите й, се протегна и се опита да преобърне душата му. Но след това изражението й се смени и нещото го пусна.
— Не помниш нищо… нали? — промълви тя, като че няколко секунди й бяха достатъчни, за да разбере всичко.
Мъжът се извъртя и отново се втренчи в металната гривна — кожата му настръхна. Денят започна като лош сън, премина всякакви граници на странността и той въобще не разбираше какво става.
— Зная, че търсиш нещо… — тя се поколеба, за да провери реакцията му. — Аз също.