Четвъртият гроб под краката ми [bg]

— Всъщност не разчитам хората.

— Тогава да го почувстваш.

— Забавно, но пък странно.

— Знаеш какво имам предвид. Танто за танто, госпожичке. Приемаш или си тръгваш. — Тя погледна покрай мен. — Не се обиждай, Харпър.

— О, не се…

— Та? — каза Пари, прекъсвайки горката Харпър, която най-накрая взимаше думата. — Моят диван в замяна на твоите откачени умения.

— Е, щом го поставяш така.

— Супер. Ще ти изпратя съобщение с мястото и времето.

— Чудесно. Ще покажа дивана на Харпър.

— Добре.

Предположих, че разговорът ни бе приключил, но скоро след като се наведе зад бюрото, отново се показа. Приличаше ми на печен сладкиш без заливката.

— Чакай малко. Къде беше?

— Наоколо. Един вид си се мотаех в апартамента.

— За два месеца?

— Общо взето.

— Хмм. Добре, е, заключи вратата! — извика тя. Беше толкова настоятелна.

— Интересна е.

— Да, такава е. — Поведох Харпър покрай тесния коридор, стеснен още повече от кутии с материали, и към малка задна стаичка. — Не е много, но никой няма да се сети да те търси тук, убедена съм.

Тя прие с грациозно кимване. Можех да видя, че искаше да смръщи нос от отвращение, но отвърна мило.

— Перфектно е — каза вместо това. Ама че е добра.

— Добре, отивам да върша детективска работа. Ще се върна по-късно довечера. Добре ли ще си тук?

— Разбира се, всичко ще е наред.

Сложих ръка върху нейната, за да отвлека вниманието й от новата среда.

— Ще направя всичко по силите си, за да открия кой ти причинява всичко това. Обещавам.

Малка усмивка озари лицето й, и ако не грешах, тя бе малко облекчена.

— Благодаря.

След като оставих Харпър да стои в средата на малката стая, мярнах помощникът на Пари, Тре. Работеше върху татуировката на момиче, което изглеждаше разкъсвано между агония и желание. Едва ли можех да я виня. Тре беше като студен чай „Лонг Айлънд“: висок, скромен, достатъчно хубав, за да ти се навлажни устата, както и други части, и ти нанасяше убийствен удар, когато най-малко очакваше.

— Хей, Чък — каза той, кимайки към мен между бръмченето на иглата. Фактът, че дълбоко в себе си татуистите трябва да се наслаждаваха на това да причиняват болка на другите, не ми беше убягнал. Чудех се дали това се простираше и върху личния му живот. Можех да понеса болка, ако си падаше по това. Не много, но…

— Хей и на теб — казах аз, притеснена само малко да не го накарам да сбърка. Грешките бяха толкова перманентни. Като девет месеца след бала, толкова перманентни.

Той спря усилията си, за да попита:

— Да не би да каза „теб“, защото не ми помниш името?

Раменете ми увиснаха.