Нови римски разкази [bg]

Джеремия, циганин на около седемнайсет години като мен, известно време ми беше приятел. Той беше рус циганин: главата му цялата в гъсти къдрици, с твърдо, изпъкнало чело, небесносини очи, с гърбав нос и широки ноздри. Запознахме се един ден в киното, той седеше до мен и беше опрял ръката си със странен пръстен върху облегалката на стола отпред. Пръстенът изглеждаше от калай, имаше червен камък с цвят на заешко око. Попитах го какъв е този камък, а той отвърна, че е камъкът на неговия месец - май. Понеже и аз съм роден през май, на двайсети, го попитах дали не иска да трампи пръстена за нещо мое. Отначало се дърпаше, после се съгласи да ми го даде за стек американски цигари, вземах ги от брат си, той ги продаваше денем по Виа дел Гамберо. С този пръстен на ръката и аз се чувствах малко циганин. Още повече се почувствах такъв през следващите дни, като гледах как Джеремия се скита от сутрин до вечер из квартала или в околностите от двете страни на Апия Нуова.

Джеремия имаше странен характер: чувстваше се циганин, хвалеше се с това и през цялото време искаше да ми докаже, че е такъв, като ме учудваше и даже плашеше. Според мен говореше много лъжи, но ги разправяше така, че да ме принуди да им вярвам, макар и да знаех, че са лъжи. Казваше например, че ако някой направи в определена местност кръг на земята с овъглена пръчка в полунощ при пълнолуние във вторник, седемнайсето число, изричайки дадена циганска думичка, можеше да се случи въздухът, който за всички е въздух, за нас, дето сме направили магията, да се окаже гъст като желатин и пълен с духове. Попитах го какво ще стане, когато се озовем в този въздух, пълен с духове като градски автобус през пиковите часове, а той отвърна, че трябва да се каже друга циганска думичка и тогава един от духовете ще се отцепи от братята си и като се превърне в жълто куче, ще ме следва навсякъде, добричкодобричко. Самият той имал известно време такова жълто куче. Кучето обаче умряло, защото, за да го запази, трябвало всяка вечер да повтаря същата думичка, но веднъж забравил, духът отлетял и кучето на мига паднало мъртво на земята. Впечатлен, изразих готовност и аз да направя магията, за да имам едно от ония жълти кучета. Отначало той отказваше дори да слуша. Е, накрая се съгласи, но определи цена: пет хиляди лири. Бяха всичките или почти всичките ми спестявания, но веднага приех, защото вече бях решил и на всяка цена исках вълшебството.