Свръхбогатите (История на големите имущества)
- Автор: Гьомьори Ендре
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Панчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свръхбогатите (История на големите имущества)». Краткое содержание книги:
Как забогатяват Ротшилд и Рокфелер, как откриват пътя за обогатяване Форд, Круп, Онасис? Какво състояние биха могли да кажат, че притежават Ага Хан, крал Сауд V или семейството на бившия ирански шах?
Какъв е светът на свръхбогатите? Кои са герои на скандали, опиянени от власт, и кои „скромно“ се прикриват зад икономически операции, обхванали целия свят? Биографиите им са не само история на една кариера, но същевременно и картина на една обществено-икономическа система, жива илюстрация на това как големите риби изяждат малките.
Сега господствува третото поколение на династията, ако решим, че тя води началото си не от странствуващия аптекар и търговец на коне, а от действителния основател, големия грабител и представител на „абсолютния егоизъм“ — Джон Д. Рокфелер.
Най-напред петте синове и дъщерята на неговия син, по-малкия Джон Д., получават правото да се разпореждат с имението, коетоосвен тяхно е собственост и на множество фондации и най-различни начинания. (Това дава възможност да се спестят десетки милиона долара — например от намалените данъци на благотворителните фондации! Характерно е, че Рокфелеровци въобще не плащат наследствен данък. Семейна традиция е членовете на династията навреме да „подаряват“ имуществата си на наследниците си и така формално умират бедни. При подаряване данъкът е значително по-нисък от данъка за наследяване.)
Последицата от това е, че привидно имуществото все повече се раздробява между наследниците и лабиринта от различни фондации и правното му контролиране става все по-трудно.
По такъв начин ръководството на Рокфелеровата империя мнимо се превръща в безлично. Най-голямото Рокфелерово петролно предприятие, „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“, през това време избира друга фирма, променя името си в „Ексон“. Всекидневната му работа се ръководи от три хиляди менажери, които отделите на тръста за откриване на таланти избират от университетите. Те следят и контролират внимателно развитието им и теоретически за всеки е открит пътят към петчленния изпълнителен съвет на „Ексон“. Икономическите прогнози също изглеждат безлични. „Ексон“ всяка година издава така наречената Зелена книга за изгледите на петролната промишленост, но като автор на книгата не фигурира никой. В общи линии по-ложението е същото и в другите три американски петролни монополи („Сокал“, „Гълф Ойл“ и „Мобил“), зад които също така се крият интересите на първоначалното предприятие, създадено от стария Рокфелер — „Стандард Ойл“. Така в съюза на големите петролни монополи, наречен „Седемте сестри“, най-голямата сестра и трите й сестрички и до днес са собственост на Рокфелер.
Дори характерната модерна ръководна организация на наднационалните монополи не може да открие обаче, че юздата се намира в много твърда ръка. Един от известните изследователи на американските големи имущества, Фърдинанд Лундбърг, в книгата си „Богати и свръхбогати“ пише така: „Днес Рокфелеровци привидно са само мълчаливи съдружници в империята «Стандард Ойл», Но ако възникне какъвто и да било проблем, във връзка с който трябва да се упражни действителен контрол, тогава те имат възможности за това. И това го знаят всички генерални директори на «Стандард Ойл» в света, от Саудитска Арабия до Венецуела.“
Истината на този израз, отнесена и по личности, може да бъде доказана. Ръководителите на династията създават много грижливо разработено разпределение на труда, което след смъртта на младия Джон Д. Рокфелер изглежда така:
Джон Д. Рокфелер III ръководи фондациите и благотворителните институти, което както от гледна точка на политическото влияние, така и от гледище на данъците придобива важно значение.
Дейвид Рокфелер става централна делова фигура на династията. В неговите ръце се намира банката Чейс Манхатън, която и до днес играе решаваща роля в уреждането на финансовите въпроси не само на предприятията, контролирани от Рокфелер, а и на другите петролни монополи от групата на „Седемте сестри“ (например „Шел“ или „Бритиш петролиъм“); Лундбърг, като цитира един от генералните директори на предприятието „Стандард Ойл“, характеризира стила на Дейвид Рокфелер така: „Колкото пъти посетя Дейвид в имението, в Поукантикоу, винаги намирам някакъв министър-председател, крал или император, от когото човек не може да се доближи до Дейвид. Той непрекъснато се съвещава с най-важните ръководители на чуждите държави и ръководителите на американската политика независимо от партийната им принадлежност. Това вече не е светът на Големите сделки, а на Суперсделките, където избледнява граничната линия между частта, упражняваща действителната власт на правителството, и върховете на деловия свят.“
Третият брат, Лорънс, получава правото да решава въпросите за инвестициите. А четвъртият брат, Нелсън Рокфелер — „видимият пълномощник“ на династията, застава но върховете на американската политика.
На тази точка заслужава да се спрем, защото чрез личността на Нелсън Рокфелер може да получим рязко очертана картина за онази роля, която потомците на Рокфелер (и техните избраници) играят в най-голямата финансова власт върху ръководството на дей-ствителната политика Нелсън Рокфелер, който почина през пролетта на 1979 г. на седемдесет години, е избиран четири пъти за губернатор на щата Ню Йорк. По времето на президента Форд заема вицепрезидентския пост и два пъти се състезава като кандидат за президент на своята партия. (Но и двата пъти загубва. Нелсън Рокфелер е член на либералното крило на Републиканската партия, която представлява финансовата аристокрация на източния океански бряг, и затова е по-либерален от издигналите се нови богаташи. Затова републиканският център — например Никсън — и най-крайното дясно крило — например Рейгън — мразят Нелсън Рокфелер. Освен това неуспехът на президентските му амбиции се дължи и на друго: ръководителите на Републиканската партия се страхуват, че избирателите няма да дадат гласовете си за човек, чието фамилно име е Рокфелер.)