Свръхбогатите (История на големите имущества)
- Автор: Гьомьори Ендре
- Язык: болгарский
- Переводчик: Дора Панчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Свръхбогатите (История на големите имущества)». Краткое содержание книги:
Как забогатяват Ротшилд и Рокфелер, как откриват пътя за обогатяване Форд, Круп, Онасис? Какво състояние биха могли да кажат, че притежават Ага Хан, крал Сауд V или семейството на бившия ирански шах?
Какъв е светът на свръхбогатите? Кои са герои на скандали, опиянени от власт, и кои „скромно“ се прикриват зад икономически операции, обхванали целия свят? Биографиите им са не само история на една кариера, но същевременно и картина на една обществено-икономическа система, жива илюстрация на това как големите риби изяждат малките.
Рокфелер — с бяла перука на набръчканата си глава — тъкмо играе голф, когато един пратеник му съобщава за паричната глоба. Петролният богаташ отваря писмото, прочита го и дава десет цента бакшиш на пратеника. После се обръща към другарите си: „Да продължим играта, господа.“ Един от тях го запитва колко трябва да заплати. Рокфелер му отговаря спокойно: „Двадесет и девет милиона долара.“ И — както Албърт Кар, един от неговите биографи-писатели, отбелязва: „Никога не е играл голф така добре, както този следобед.“
(Хладнокръвието на Рокфелер е обяснимо, ако си припомним, че от 1882 до 1906 г., следователно за 24 години, с капитал 70 милиона долара той спечелва 700 милиона долара — т.е. работи с повече от 40 процента годишна печалба.)
Разбира се, Рокфелер знае и това, че започнатата срещу него кръстоносна война никога няма да бъде последователно завършена. Защото развитието на капитализма вече отдавна слага край на епохата на свободната конкуренция в Съединените щати. Същият Теодор Рузвелт, който по вътрешнополитически причини и за да угоди на общественото мнение, започва редица процеси срещу „Стандард Ойл“, тихомълком дава възможност на друг хищник, на големия банкер Морган, да погълне независимите дотогава средни американски стоманени предприятия и да образува стоманения монопол „Юнайтед Стейтс Стийл“.
Така че Рокфелер знае: всички решения, взети срещу него, ще останат формални, колкото сурови и строги да изглеждат.
В началото на лятото на 1911 г. делото „Стандард“ стига до Върховния съд, който осъжда Рокфелер, като го задължава да разформирова монопола „Стандард Ойл“. Тогава „Стандард Ойл“ получава днешната си форма. Разкъсват монопола само привидно. Рокфелер всъщност запазва участието си, само фиктивно променя регистрирания под името „Стандард Ойл ъф Ню Джързи“ тръст във фондации, самостоятелни предприятия и семейни фирми. В действителност властта остава незасегната, дори нараства.
Във връзка с това Албърт Кар споменава един много интересен случай. След съдебното решение за разформироването на тръста „Стандард Ойл“ всички смятат, че Рокфелер претърпява поражение и акциите на „Стандард“ ще паднат на борсата. Но по-късно разбират, че борсовите спекуланти и въобще финансовият свят добре виждат действителността. След съдебното решение стойността на акциите на „Стандард“ скачат с фантастична скорост. Както Кар пише: „Това беше един от най-големите фойерверки в историята на «Уолстрийт».“
Ясно е, че след това вече не може да се започне ново нападение срещу „Стандард“, следователно монополът в новата му форма става по-стабилен и по-постоянен, отколкото преди. Докато фойерверкът свърши, разбира се, акциите на вече „независимите“ предприятия на „Стандард“ общо струват 200 милиона долара повече. Самият Рокфелер при борсовите манипулации след съдебното решение спечелва 56 милиона долара. По това време американските вестници изчисляват, че ако той обмени личното си имущество за златни петдоларови монети и ги нареди една върху дру-га на пристанището на Ню Йорк, златният стълб би бил висок колкото двадесет и пет статуи на свободата. Един от известните политически карикатуристи на вре-мето отпечатва карикатура във вестник „Чикаго Трибюн“: ръководителите на големите американски монополи, наредени в редица пред Върховния съд, го молят да бъдат разформировани, Рокфелер начело на новия (но в действителност много стар) „Стандард“ с непроменена жестокост продължава да граби. „Стандард“ става един от най-прословутите „частни полицаи“ и стачкопотушаващо предприятие, най-големият „клиент“ на службата Бъргхоф. Ръководителят на това начинание, господин Бъргхоф, който сам се нарича „крал на стачкоизменниците“, в спомените си поставя на първо място „Стандард Ойл“.
Бъргхфови също вземат участие в прочутото „лъдлоуско клане“ през лятото на 1913 година. В този малък град в щата Колорадо империята на Рокфелер има минно предприятие. Работниците, протестирайки срещу нечовешкия живот и нечовешките трудови условия, напускат галериите, разбунтувани срещу „Стандард“. По нареждане на Рокфелер ръководството на мината, като се споразумява с щатската полиция на Колорадо, събира стачкоизменници, пенсионирани полицаи, войници-дезертьори и търсени каторжници от градчето за потушаването на стачката. Хората на Бъргхоф ръководят тази сбирщина. Но не могат да потушат стачката, работниците от мината на Рокфелер въпреки мъчителните лишения издържат дълги месеци. Накрая, хвърлят американската армия срещу лагера на работниците и в защита на интересите на Рокфелер със залпове избиват стачниците.