Пръстенът на Савската царица
- Автор: Хагард Хенри Райдър
- Язык: болгарский
- Переводчик: О. Попова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пръстенът на Савската царица». Краткое содержание книги:
— Върни се обратно! — извика капитанът, но го последва.
— За нищо на света! — изкрещя Хигс с пискливия си глас. — Ако смятате, че ще оставя една голяма котка да ми седи на стомаха за нищо, много сте сгрешили.
На върха на първия хълм дългокракият Орм го настигна, но да го убеди да се върне не бе нито по неговите, нито по моите сили, когато пристигнах. Извън драскотината на носа, която го смъдеше и леко кървеше, открихме, че той е съвсем читав, освен засегнатото самочувствие. И напразно го молехме да се задоволи с късмета си и завоюваните почести.
— Защо? — попита той. — Адамс рани звяра и аз бих убил по-скоро два лъва, отколкото един. Освен това имам сметка за уреждане. Но ако вие, приятели, се страхувате, можете да си идете у дома.
Е добре, признавам, че бях наклонен да приема предложението, но Орм отговори раздразнен:
— Хайде, хайде. Това решава въпроса, нали? Ето, там върви следата — виждаш ли кръвта? Хайде да вървим спокойно и да си задържаме дъха. Можем да стигнем до нея където и да е, но не опитвай вече далечни изстрели. Няма да убиеш още един лъв на двеста и петдесет ярда.
— Добре — каза Хигс, — не се обиждай. Не искам да кажа друго, освен че ще науча това животно на разликата между бял човек и зеу.
Тогава започна моето маршируване по следите от кръв нагоре и надолу по стръмните пясъчни склонове. Когато вървяхме вече около половин час, духът ни се повдигна, щом видяхме лъвицата на едно възвишение на петстотин ярда разстояние. Точно тогава и няколко зеу ни достигнаха и се включиха в лова, макар и без ентусиазъм.
Междувременно денят напредна и горещината нарасна, докато стана тъй интензивна, че топъл въздух танцуваше над пясъчните грамади като милиарди мушици. При това слънцето не се виждаше, защото бе закрито от нещо като мъгла. Странна тишина, необичайна даже за пустинята, тегнеше над земя и небе. Можехме да чуем как песъчинките се стичат по хълмовете. Зеу, които ни съпровождаха, станаха неспокойни и посочиха нагоре с копията си, после назад към оазиса, отдавна загубен от очите ни. Накрая, когато не ги наблюдавахме, те изчезнаха. Аз също бих ги последвал, предполагах, че имат някаква основателна причина за внезапното си побягване. Обаче Хигс отказа да се върне и Орм, когото неговата глупава подигравка още го нервираше, само сви рамене и не каза нищо.
— Нека черните кучета си идат — възкликна професорът, докато си избърсваше черните очила и лицето. — Те са страхливи крадци. Вижте! Ето я къде пълзи отляво. Ако изтичаме около този пясъчен хълм, би трябвало да я пресрещнем.
И така ние изтичахме около пясъчния хълм, но не я срещнахме, въпреки че след дълго търсене отново открихме кървавата следа. Следвахме я няколко мили и в различни посоки, докато Орм и аз се чудехме на ината и издръжливостта на Хигс. Накрая, когато даже и той започна да се отчайва, застигнахме лавицата в една долчинка и стреляхме няколко пъти по нея, докато тя изкуца на отсрещния склон. Един куршум я удари, защото тя се изтъркули, но после отново се изправи и зарева. Всъщност куршумът бе от пушката на капитана, но Хигс, както много неопитни ловци, бе завистлив спортист и заяви, че това бе неговият, и ние не сметнахме, че си заслужава да му противоречим.
Затътрихме се по-нататък и точно зад рида се натъпкахме право на лъвицата, която седеше като грамадно куче. Тя бе толкова наранена, че не можеше да направи друго, освен да ръмжи ужасно и да удря въздуха с лапи.
— Сега е моят ред, стара вещице! — Изрече Хигс и направо не я улучи от разстояние пет ярда. Вторият изстрел бе по-сполучлив и тя се търкулна настрани мъртва.
— Хайде — каза екзалтираният професор, — ще я одерем. Тя седя на мен и аз възнамерявам да седя на нея дълго време.
Така започнахме работата, въпреки че аз, който имах голям опит в тази пустиня, не харесвах времето и желаех да оставим звяра, за да се върнем в оазиса. Това бе продължително занимание, защото бях единственият от нас с практически знания за дране на животни — нещо извънредно неприятно в тази горещина.
Накрая всичко бе свършено и след като сгънахме кожата върху една карабина, за да я носим двама, подкрепихме се от шишето с вода (аз залових професора да си измива кръвта от лицето и ръцете с малко от скъпоценната течност). После тръгнахме към оазиса, за да открием, въпреки сигурността ни за пътя, че нито един от нас няма и най-малка представа за истинската му посока. В бързината на заминаването бяхме забравили да вземем компас, а и слънцето, което би могло да ни бъде водач при обикновени пустинни условия и на което винаги разчитахме, бе скрито сега зад чудноватата, вече описана мъгла.