Заключената стая

Иззвъня телефонът в спалнята. Мартин Бек затвори хладилника, отиде до апарата и вдигна слушалката. Обаждаше се сестра Биргит от дома за старци.

— На фру Бек й стана по-зле — съобщи тя. — От сутринта има висока температура, тридесет и девет и шест. Реших да ви го съобщя.

— Но, разбира се, благодаря. Идвам — отговори Мартин Бек.

Майка му навършваше осемдесет и две години и вече трета година се намираше в клиничното отделение на дома за старци. Болестта се развиваше бавно, отначало се появиха леки пристъпи на виене на свят, но след това припадъците зачестиха. Всичко завърши с парализа и от края на април тя изобщо не ставаше от леглото. Поради принудителната си почивка Мартин Бек често посещаваше майка си, макар че му беше мъчно да я вижда как угасва бавно, колко е самотна в стаята си, откъсната от целия свят.

Мартин Бек знаеше, че в дома за старци обслужващият персонал не е достатъчен. Знаеше също, че хората там са чудесни, усърдни, че се грижат за старците, независимо от мизерните заплати. Той дълго се чудеше как да направи живота на майка си по-лек, но не можеше да измисли нищо подходящо. А след това разбра: най-важното е да я посещава по-често, на много от възрастните хора им беше много по-тежко — при тях не идваше никой и те трябваше да дочакат края си в приюта заедно с останалите самотници като тях.

Вярно, думата „приют“ излезе от употреба, както и названието „дом за старци“ — сега казваха „дом за пенсионери“ и даже „хотел за пенсионери“, прикривайки факта, че мнозинството от старците попадаха тук съвсем не по своя воля, а според присъдата на така нареченото „процъфтяващо общество“, което ги беше изписало в разход.