Ранни дългове ((книга първа))
- Автор: Ботунски Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ранни дългове ((книга първа))». Краткое содержание книги:
Колко са днес хората, от различните области на живота, които могат така да гарантират стореното от тях дело?
… От тук нататък по-често ще говори Мими вместо Коста.
Гледам дневник от 1999 г., 6 декември.
„Какво става бре хора, здрави ли сте, не идвате ли в София?…
…
Питам за Коста, за Доди, за внучето — добре ли са.
— Добре сме — казва Мими — толкова, колкото е добре и държавата.“
От 3 януари 2003 г.:
„Обади се Мими, съпругата на Коста Павлов:
— Търся думата, не я намирам… Обърках се, чуваш ли ме… Обичаме ви, вие сте от толкова малкото хора, които обичаме — от дълги години и до сега…
Прекъсвам я:
— И ние… Но то се знае. А защо не отговаряхте на Нова година — от 12 до 2 часа съм звънял — у вас, у брат ми, у Иван Кондов — никой не отговаря, все заето…
— Изключили са ни — казва Мими — никой не се е обаждал. Да знаеш… така сме се радвали на картичката от вас. Ти с децата ли беше?
— С децата, с татко… Имах желание седмица преди това да дойда. Нали знаеш, държа на думата си, а казвах нещо за Доди… Но брат ми, малкия, счупи ръка на Коледа — та до Нова година все търчим по болници.
— Е, и на теб ти дойде много…
— Живота ли, някой ли ни изпитва — до кога, до колко можем…
— Този някой го няма, мамка му — изостря се Мими. — Отдавна знам, че го няма… Все си мислим за Елена — какъв човек (г-о-о-о-л-е-м!) беше… И тя, мисля си, се поболя заради тебе. Както и Коста… Какво ни направиха тези в последните години,… каквото не можаха и в тоталитарната държава…
— Е — викам й аз — и тогава ни направиха каквото можаха. Но ти беше страхотна — все съм ти завиждал как издържаше на всичко…
— Но се знаеше докъде… А сега тия… без правила, под кръста, а пък се кълняха…
— Мими, прегръщам те, ти прегърни Коста от нас, и Доди, и най-малкия човек… Прояви ли се промеждутък, ще дойда за тридесетина минути…
— За толкова ли само?…
— Не, и за повече ще дойда… Ама нали сега имам подвижна, домашна болница…
— И ти прегърни всички от нас: Сребрина, Стоян, дядото… И да знаеш: често си говорим за вас, обичаме ви, липсвате ни… защо не бяхте по-близо… Но да се постопли и ще дойдем…
— … Освен аз да дойда да ви взема…
— Нали сега имаме кола. Само да се стопли…“
Българската литературна критика му е пяла „Осанна“. Наричала го е поетически гений. Но е викала и: „Разпни го!“ Оспорвани са стихове, киносценарий, но не е оспорван таланта на Константин Павлов.
Какво мога да прибавя накрая. Вървя цял живот Константин Павлов и продължава да върви „чист и спретнат, млад и умен, талантлив и честен“ между нас, за да ни повтаря уроците на един талант и на едно мъжество. Вървя ту из пътя, ту свръщаше по тайни пътеки, а най-често вървеше през острата растителност, където се вият бучемиш и коприва, но и редки полски и планински билки и цветя, по неясен и неутъпкан терен, към своето трудно осъществяване.
И неговите работници (повечето безработни днес!) още стоят с прашните си дрехи и ръце… И, за съжаление, макар и по-рядко, още изръкопляскват. И още онези от трибуните предупреждават да си мием ръцете преди ръкопляскане. Още свинчетата ритат настървено свинския мехур на майка си. Още всяка бълха си знае стареца… И оня, дето ще се появи накрая…
„Кой не знае Константин Павлов?
Кой не е пробвал да го убие?“ — ще запита поетът Иван Цанев.
Още по-близо до истината е Иван Радоев: „Константин Павлов е натоварен от природата да бъде допълнение към нея“.
Няма да е пресилено ако се каже, че дори само мъжеството да беше, той пак ще остане във времето.
Земята ни има нужда от гениално мъжество.
Още повече има нужда Земята ни от таланта на Константин Павлов, който, убеден съм, е по-голям от мъжеството му.
Из „Дневник, 1982 г.“
Ние и на най-близките си хора не казваме заслужената добра дума. Това е някаква особеност, май, на националния ни характер. Да не говорим, че не казваме заслужената дума и на най-изтъкнатите синове и дъщери на народа, вложили изключителен талант, воля и усилия за реализирането на дела, които славят България пред света.
Иска ми се повече хора да прочетат или чуят думите, по-скоро вътрешния монолог на баба Анна от „Последен срок“ на Валентин Разпутин:
„Онова, което Танчора имаше да й каже, го казваше не чрез някой друг, а направо, сякаш майка й седеше пред нея, тя не пишеше: «Кажете на мама», а «Мамо моя» и това ласкаво, зовящо и самотно «Мамо моя!» караше старата жена да примира от щастие и страх; тя чувствуваше как от тези думи по тялото й побиват остри студени тръпки. Баба Анна не помнеше Танчора да я е наричала така, докато си беше вкъщи, не, не защото не помнеше, а защото не бе я наричала: тези думи не би забравила и най-слабоумната майка. Значи, долавяше в тях такъв сиротен стон, такава болка, че и ставаше непоносимо тежко, тогава тя скришом и от себе си почваше да плаче, като се уверяваше, че не помни кога е почнала, че пролива сълзи по съвсем друга причина.