Грешката на боговете е, че грешат
- Автор: Найденов Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешката на боговете е, че грешат». Краткое содержание книги:
Защо аз постоянно се заяждам с вас? Сметнали сте, че това ми е в кръвта. Така е, с него съм известен. Но в случая е чиста демагогия. Нямаше да ви го призная, но се налага.
Заяждам се с вас поради същата причина, погубила самочувствието на „ангелите“ и „дяволите“ и накарала ги да се самоунищожават.
Човешкият род също е подчинен на властващите над Разума закони за красота и съвършенство, но за разлика от тях, него винаги го е спасявала една особеност — човешката недоверчивост.
И не само тя. Човекът все още не е наясно какво точно трябва да подразбира под красота и съвършенство — дали само човешката красота, или красотата и съвършенството на света, в който живее, или тази, която сам си създава.
Аз ви приех като хора — съвършени, изящни, красиви, но хора, с които мога да се заяждам заради собственото си самочувствие, а „ангелите“ и „дяволите“ — най-малкото като богове. Но и боговете грешат. Грешката на боговете е, че грешат. Простосмъртните нямат това право…
VII
Почувствах, че летя. Боговете продължиха да грешат. Не ме оставиха да попитам поне за ролята на крилатия Пегас в тази объркана история. И най-вече, дали Марлоу си е получил неговите двадесет и пет долара. Според мен, трябваше да ги получи. Свършихме им доста от черната работа.
По-нататък беше лесно. Зевсът и останалите щяха да престанат да се правят на богове. Вярно, хиляди патици ще загинат, докато го разберат, но Разумът щеше да запази ятото. Логично е. Току-така не загива една цивилизация…
Като светкавица прелетях покрай дремещия в очакване на смел и дръзновен ездач Пегас.
— Чакат те! — намери начин да ме предупреди той.
Летенето се засили, след което така рязко се забави, че стомахът ми изяви непочтителното желание да изскочи през устата.
Много навреме се проснах на пода на мазето. Тъкмо да разбера, че наистина ме чакаха. По вратата се сипеха неистови удари, които не ме стреснаха особено. Първо трябваше да се съвзема от преживяното.
Отново затропаха. Налагаше се да стана и да отворя. Навън опасенията на съпругата ми се бореха с подозрението да не би в яда си да съм протегнал изморени ръце към полата на друга жена. Нямаше да се учудя, ако поради тази причина не бяха повикани куп съседи за помощ и най-вече за свидетели. Всеки момент някой от тях, по-як и също толкова умен, щеше да щурмува като разярен бизон вратата, което не биваше да допускам. Прекалено много държах на Еликсира на простосмъртните, за да си позволя да го загубя така глупаво.