Грешката на боговете е, че грешат
- Автор: Найденов Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешката на боговете е, че грешат». Краткое содержание книги:
— Не сме ви извикали да задоволяваме вашето любопитство! — намеси се грубо Зевсът.
Щях да се учудя, ако не го направеше. Бях му любимец.
— Добре осъзнавам защо съм повикан, бъдете спокоен. Сградата интересува повече вас, отколкото мен.
— Не можете ли да говорите без загадки, Вонедиан? — попита Холмс търпеливо.
Гласът му ме накара да се разколебая. Изразих една гримаса на досада. Не мина. Брадати и небрадати богове, детективи, напрегнато ме следяха с очи. Обърнах нова страница с нова интонация. Бащински покровителствена, същата, която преди няколко часа Еърт се опитваше да ми пробута. Владеех я по-добре от него.
— Бихте ли ми помогнали, Еърт?
— Стига да мога, Вонедиан. Искате да продължа изследванията ли?
— Този път не — пратих му една усмивка, за да го успокоя. Нищо не излезе. Стоеше напрегнал и тяло, и мисли. — Умеете да разказвате хубаво, това имам предвид. Ако можете, разкажете отново същото, което разказахте на Холмс.
Еърт ме изгледа смаяно, но ми гласува доверие и се подчини на молбата ми. Разказваше сбито и най-същественото, така че не ни отне много време.
— Всичко е точно така, нали? — обърнах се към Хефест-Вулкан, след като Еърт свърши.
Беше ми малко по-симпатичен. Имаше характер.
— Има подробности, които нямат значение — каза важно той.
Усмихнах му се зловещо.
— Освен една подробност, която е най-важната. Не ми казахте какво вършите в лилавата сграда. Нищо. Ще ви я кажа аз. Само се постарайте да не ме прекъсвате…
Последва мълчание, което спокойно можеше да мине и за съгласие. Погледнах часовника си. Бяхме загубили тридесет минути за уточняване на взаимоотношенията. Време беше да изплюя камъчето. За разлика от боговете, простосмъртните винаги трябваше да бързат, иначе нямаше да им остане време за живот.
— За смъртта на разумните същества от двете цивилизации сте виновни вие — посочих просташки с пръст Зевса и Хефест-Вулкан.
Нямаше нужда да се правя на възпитан. Вече бях доказал обратното.
— Какво?! — ревнаха в един глас брадатите грамади.
— Казах да не ме прекъсвате!
Ставах все по-рязък и груб, но нямаше друг начин да ги накарам да слушат спокойно.
Млъкнаха. Бяха изумени. Детективите също. Поех по-уверено по трънливия път на словото.
— Когато ни обяснявахте случая, вие — посочих, но не просташки, Зевса (просто не знаех как да се обърна към него) — казахте, че сякаш случайно някаква неизвестна сила си отмъщавала за прекомерното струпване на разумни същества на едно място… Няма такива неизвестни сили и никога не е имало. Неизвестните сили съществуват само в съзнанието на разумните същества.
Поех си дълбоко дъх.
— Не може да има голяма разлика между разновидностите на Хомо Сапиенс. Независимо от средата на съществуване, начина и посоките на развитие, разумните същества психически трябва да си приличат. Разбира се, напълно възможно е да има някои особености, но те едва ли имат значение в случая.
Погледнах слушателите си и се разочаровах от вида Сапиенс във всичките му разновидности. Израженията на лицата им бяха отчайващо недоумяващи. Почти физически усетих как атмосферата се гърчи от усилията им да схванат за какво говоря. Не можеха. Особено брадатите носители на божествените имена.
— Да си призная, трудно бих се досетил и аз, ако не бяха Холмс и Еърт…
— Още тогава разбрах, Вонедиан! Без причина се развълнувахте, дори, кой знае защо, се постарахте да го скриете от мен — прекъсна ме Холмс.
— Не съм се съмнявал, че ще го разберете, Холмс. Просто не е във вашия стил. Но това беше структурата. Еърт добави останалото. „Човешките престъпления могат да бъдат разгадани само от човек“ — тази мисъл, Еърт, беше онова малко камъче, което, вместо да обърне колата на моите мисли, ги насочи по правилния път…
Неволно спрях. Съвестта ми реши, че и е време да се разбунтува. В неподходящ момент, според мен. Късно го правеше. Не можех да спра. Истината не можеше да бъде спряна.
— На родната ми планета, се разказва приказката за грозното пате… Не знам дали ви се е случвало да я прочетете?
Не изчаках да потвърдят или отрекат. Времето неумолимо припкаше по пътя си.
— В тази приказка общо взето се говори за едно пате, ненавиждано от всички заради неговата уродливост, което след време се превръща във великолепен лебед…
Нямам намерение да ви я преразказвам. Искам да ви изтъкна поуката — „Не е нещастие да се родиш сред патици, стига само да се излюпиш от лебедово яйце“. Мисля, точно съм я запомнил, сякаш съм знаел, че ще ми потрябва.