Грешката на боговете е, че грешат

Нещо прещрака в гънките на мозъка ми. Догадката вероятно осезателно е изменила лицето ми, защото Еърт спря и озадачено ме изгледа.

Постарах се да придобия безкрайно тъп вид. Физиономия, за която някога баба казваше, че съм гледал като теле патица. А по-късно жена ми и приятелите ми разправяха, че съм приличал на абориген, който за пръв път вижда мисионер. Усеща смътно, че е човек, но не може да разбере със сигурност дали става за ядене.

— Какво точно искате да узнаете? — попита направо Еърт.

Нито за миг не се усъмних, че ще се досети за какво идвам, но не и за останалото. Не се е родил още този, който би разбрал какви мисли се търкалят под черната ми коса. Ако ще да е и свръхтелепат.

— Грубо казано — всичко. Не знам от къде да започна разследването. Не разбирам какво става тук и няма кого да попитам. Боговете не влизат в сметката, разбира се.

— Ако ви кажа, преди да уточните въпроса си, че всичко е точно така, както ни го разказаха, какво ще си помислите?

— С пълно право ще се нарека глупак. И няма да съм далеч от истината — признах патетично аз.

Еърт се усмихна на самопризнанието ми. Усмивката му беше учудващо добродушна за строгото му аскетично лице.

— Често ли изпадате в такива откровения? — попита той.

Изглежда бе свикнал да вижда къде по-лоши неща от изпаднал в безизходица криминалист.

— Колкото разглезените артисти — постарах се да се измъкна от пряк отговор аз.

Щеше ли да ми повярва, ако му кажех, че ми е за пръв път? Не, разбира се!

— С една дума — никога! Личи ви! — каза Еърт, с което ме пообиди.

Твърде бързо ме бе разкрил. На някои хора им трябваха години.

— На пръв поглед много неща си личат, но не всички са верни — направих опит да се защитя аз.

Както винаги нескопосано. Повече ме биваше да защитавам другите.

Еърт отново се усмихна. Бащински. Което ме раздразни. Не съм свикнал да се отнасят към мен като с дете. Дори когато бях малък.

— И така, питайте! — Еърт стана на крака. Направи го с такова изящество, че ме възхити.

Беше мой ред да се ухиля. По хулигански — нагло.

— След малко, когато ни дойдат гостите.

В отговор на учудения поглед на Еърт, вратата бавно се отвори и на прага застана Поаро. Като ме видя понечи да се върне, но реши правилно, че вече е късно и пристъпи напред.

Захилих му се приятелски. Идваше за същото, за каквото и аз.

— Добър ден, макар и да не съм сигурен дали е ден! — каза Поаро, като преди това подозрително ме стрелна с очи.

Направих се, че разглеждам един от близките апарати. Еърт възпитано отговори на поздрава му, и той се настани в едно от креслата.

Мълчахме. Всеки чакаше другия да започне пръв. Вътрешно ми бе неловко, но външно бях надянал маската на индиански вожд при разговор с бели.

Поаро не издържа. Всяко от косъмчетата по яйцевидната му глава издаваше недоволство и неприсъща за него плахост.

— Бих желал да ви запитам за някои неща, инспектор Еърт?