Грешката на боговете е, че грешат
- Автор: Найденов Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешката на боговете е, че грешат». Краткое содержание книги:
Гъста червенина заля лицето на великия детектив, а зелените му очи блеснаха като на котарак в посока на моята скромна личност. Усмихнах му се, сега подкупващо. Прав беше да ме ненавижда. Не притежавах съобразителност да си тръгна, за да не ставам свидетел на падението му.
— А не бихте ли почакали да се съберем всички? Набързо получих още един поглед.
— Не искате да кажете, че сте ме очаквали?
Поаро кипеше от искрено негодувание и ярост. Заприлича ми на разярена дива котка. Оставаше само да започне да фучи.
— Не, в никакъв случай. Предполагахме, че ще дойдете. Проблемът не може да бъде решен от сам човек — навреме се намеси Еърт, като преди това също си направи труда да ме облее с погледа си.
Добре, че бях свикнал да ме гледат така, иначе съществуваше опасност да се превърна в пара. Приех ангелски вид и зачаках. Не много дълго.
На вратата се почука плахо и с отварянето си пропусна масивната фигура на Мегре. Тежкият му поглед ни измери подред, сетне без покана се настани до мен и заразпалва лулата си. Еърт също седна, като от време на време ме поглеждаше. Мълчах като египетски сфинкс.
— Предполагам, Марлоу и Холмс няма да се бавят дълго! — казах горе-долу след около две минути.
Трябваше да се обадя. Ставахме прекалено умислени, а съм чувал, че не било на хубаво. Никога не можеш да предвидиш последствията.
В отговор получих три възмутени погледа. Приех ги като в реда на нещата.
Малко след моето пророчество, приблизително като рецидивист от средна величина, се вмъкна Марлоу. Не очакваше да ни намери тук и остана неприятно изненадан. Но се примири със съдбата си и под око погледна сияещата ми физиономия.
Сияех не за друго, а защото изведнъж си помислих, че с моите качества успешно можех да заменя Делфийския оракул, ако, разбира се, ми се отдадеше възможност да се върна в миналото.
Накрая се появи величествената фигура на Холмс. За разлика от Марлоу не бе забравил доброто си възпитание — поздрави и съвсем естествено се настани в предложеното му от Еърт кресло.
— Кой ще започне пръв? — запитах. Вътрешно се бях ужасил от пророческите си възможности.
Наистина никой от четиримата не бе достигнал до някакво смислено заключение. В противен случай едва ли щяха да търсят помощ от Еърт. Имаха твърде високо мнение за собствените си способности, за да го направят.
— Най-старият! — подхвърли Марлоу и ми прати една гаменска усмивка.
Изгледах го строго. Само аз имах правото да се правя на идиот. На другите не им отиваше на литературното реноме.
— Не трябва да искате това от нас, Вонедиан! — каза Холмс. — Моят дедуктивен метод взе застрашително да се поклаща. Аз съм безсилен, да си призная. Честно. Случаят е сложен и като че ли, не е лъжица за нашите уста, за съжаление. Започнете по-добре вие, Еърт. Вие знаете нещата повече от всички нас.
Холмс извади лулата си и бавно започна да я пълни. Гледахме го като хипнотизирани. Признанието му ни обърка.
— Нещо повече — обади се Поаро в негова подкрепа — случаят не позволява да се намерят стабилни точки. Всичко е така… така объркано, че „сивите клетки“ са прави да се молят за повече обяснения. Ще ни ги дадете ли, Еърт? Дошли сме за това.
— Почти всички! — побързах да уточня аз, защото внезапно ми хрумна свръхгениално решение. — Имам едно предложение.
Съобразих да спрем и да си разделим лилавото чудовище поравно, за да можем спокойно да го наблюдаваме. Тъкмо навреме.
Въздухът около сградата затрептя. Вътре нещо забоботи, след което боботенето премина в дразнещо ухото свистене. Май започваше. Не смеех дори на себе си да призная какво. Черта, която просто ненавиждах понякога. Но какво да се прави, не съм идеален.
С мъка потиснах надигащите се в мозъка ми урагани и отново се заех да играя ролята на орел — разбира се, без перата и опашката, само с погледа си. Долових движение вляво. Еърт несръчно ми правеше знаци, в смисъл какво става. Отговорих му, с взет на заем от маймуните жест, да чака. Дали ме разбра, не знам, но се постара да не досажда повече.
Не се наложи да си играем дълго с търпението си. Чу се режещ ушите ни звук и откъм града към нас се понесе искряща светлинна лента. Лентата позабави малко движението си пред сградата, колкото да ни покаже, че не е нищо друго освен модерната таратайка на Хермес, начело с него, и влетя вътре през зейналия неочаквано под носа ми отвор.
Не се отдръпнах, което ми правеше чест. Напротив, ако бях осъзнал веднага какво става, щях да направя всичко възможно да се вмъкна и аз. Но както винаги, пропуснах момента. В живота ми често имаше подобни пропуски, така че бях се научил да не съжалявам напразно. По-полезно е за здравето.