Грешката на боговете е, че грешат
- Автор: Найденов Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешката на боговете е, че грешат». Краткое содержание книги:
Само това оставаше сега. Отново тъжни детективи. Той стана.
— Вие също, надявам се, сте стигнали до някаква следа? В противен случай едва ли бихте си позволили да се разхождате.
Предположението бе логично, но твърде далеч от истината.
— До никаква следа не съм се добрал. Правя опити да осъзная в какво са ни забъркали — отговорих уклончиво.
Холмс ми хвърли един изпитателен поглед, който мъжествено отбих в кафявата доброжелателност на очите си.
— Според мен, в нищо лошо. — Холмс разпали отново лулата си и направи няколко бързи крачки. — Искат само да им помогнем в разследването.
— Никак не ми прилича на помощ! — скептично отговорих.
— Защо мислите така? Имаме труп, следователно има и престъпление. — Холмс бе на път да се учуди, но не го направи.
— Ами ако е неизвестна болест, самоубийство или кой знае какво?
Въпросът ми бе чисто риторичен, но той разбра обратното.
— Мислите, че онзи човек е държал да се самоубие точно в центъра на площада? — каза Холмс и продължи назидателно — Психиката на убиеца понякога е несъвместима с човешката логика. Вие го знаете добре. Имате опит, както разбирам.
— Не знам вече как да го използувам — признах дори за мен неочаквано.
Усетих, че Холмс поиска да каже нещо, но се въздържа. Можех да се досетя какво е — по-добре беше да престана да се оплаквам и да си гледам работата. Все пак несъзнателно ми бе подхвърлил нещичко, над което си заслужаваше човек да си поблъска главата.
— Рано е да се отчайвате! — каза Холмс меко.
Острият му поглед пробягна по лицето ми.
Станах да си ходя. Не обичам да ме изследват като под микроскоп, особено когато имаше за какво. Взех си довиждане с Холмс и излязох на улицата, където с право се запитах в коя посока да отнеса тялото си. Желанието ми да обикалям именитите си предшественици се беше изпарило. Насила се правех на глупак, без да имаше нужда.
Заозъртах се в стремежа си дано забележа нещо, с което да разсея надигащото се у мен недоволство, но улицата беше все така пуста, както преди. Паякът изтопурка до мен. Извъртях се и му хвърлих един зверски поглед, без да си давам сметка, че мога да го уплаша. Така и стана. Отдалечи се на цели пет метра.
Автоматично запалих цигара, пъхнах ръце в джобовете на панталона си и потеглих. Преди да съм извървял двеста-триста метра излязох извън „града“. Беше неочаквано, но го приех като факт. Не беше време за умуване. В далечината се издигаше лилавият мастодонт и някак от само себе си, без излишно да натоварвам ума си със „за“ и „против“, краката ми сами ме понесоха натам.
Още с първия по-близък поглед се разочаровах — сградата не беше нищо особено. Всъщност, казвам го от чисто човешка злоба. Не бях срещал през дългата си практика подобна глупост и тъкмо това му беше особеното. Съоръжение, строено с единствената цел да учудва зяпащите го и да ги затрупва със стотици въпроси и предположения, ето какво беше.
Докато го разглеждах, разбира се, и аз не останах по-назад. През главата ми се изредиха поне двеста хипотези, които една след друга се сгромолясваха като несъстоятелни. За да задоволя напълно любопитството си, обиколих го четири пъти и на петия… се сблъсках със Зевса.
— Какво търсите тук? — веднага запита той, стреснат не по-малко от мен от неочакваната ни среща.
Имам удивителната способност да не губя самообладание. Въпрос на тренинг.
— Чели ли сте приказката за бурените? Където не ги сееш, там поникват! — озъбих се на тона му аз.
— Не съм. Но вие нямате работа тук — настоя на своето косматата пародия на древногръцкото божество.
— Да не би да е забранено да се разхождам в тази посока?
От малък съм на мнение, че най-добрата защита е да се задават въпроси. Изпробвал съм го не един път и винаги с успех.
— Тук не е място за разходки! — Зевсът изведнъж доби вида на побеснял от яд таралеж.
Оставаше и брадата му да настръхне и приликата щеше да е пълна. Но и така му отиваше.
— А защо? — подех с възможно най-любезния си тон. В същия миг отговорът ми бе сервиран с прелестно изящество.
В грапавата стена на сградата се откри широк отвор, от който излязоха Хефест-Вулкан, Хермес и още една личност. И тримата нямаха вид да са прекарали приятно вътре.
Последва непредаваема с думи игра с очи между Зевса и останалите, която ме озадачи и накара наистина да се почувствувам не на мястото си. Но не до там, разбира се, че да взема да си тръгна. Напротив, заразглеждах най-нахално новата личност.
Приличаше малко на Хермес. Носеше същото облекло и също нямаше брада…
Това за брадата направо ме сряза ниско долу, в стомаха. Мислено изругах. От срещи със заядливи богове и литературни герои, не ми бе останало време да забележа, че за разлика от Зевса и Хефест-Вулкан, Хермес не носеше брада. Безспорно това го издигаше в очите ми, беше осъзнал, че грижите около нея не си струват труда. Но имаше и нещо друго.