Грешката на боговете е, че грешат
- Автор: Найденов Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешката на боговете е, че грешат». Краткое содержание книги:
— Още ли сте тук? — изръмжа недружелюбно Зевсът, с което ме стресна. Не го очаквах. Въпреки това му изпратих една мефистофелска усмивка.
— А къде да бъда?
— Докато се пъхате където не ви е работа, в града са станали още четири… (за малко да каже убийства, но се осъзна) четири случая на смърт.
— Да не би да искате да отида и като Христос да ги съживя с докосване с пръст? — разширих усмивката си аз.
Сигурно приличах на идиот. Признавам си го. Но Зевсът отново започна да ми лази по нервите.
Неочаквано Хефест-Вулкан издаде някакъв хълцукащ звук. Извъртях се рязко към него.
— Мислите ли, че е много възпитано да се смеете?
Изглежда съм вложил достатъчно красноречие в погледа си, защото хълцукането престана.
— Не съм имал такова намерение. В момента това е недопустимо — сериозно отвърна той. Но на мен ми прозвуча като чисто оправдание. — Защо се заяждате с нас?
Вече се гневях. Малко ми оставаше да направя някоя глупост.
— Защото не започнах пръв!
Продължих за беснея вътрешно. Външно не биваше да го показвам. Винаги пречи.
— И защото някои се опитаха да ме изгонят, сякаш съм случаен минувач. Би трябвало да са наясно, че само когато аз пожелая, ще си отида. Дори да си послужат със сила, пак няма да постигнат своето.
Подсилих ефекта от думите си с един прям поглед към Зевса. Ако имаше силата да убива, моментално щеше да го просне по очи. Едва след толкова години практика, сега ми ставаха ясни подбудите за убийствата. Ето как ставаха. Всичко започваше от един поглед.
— Няма ли да бъде най-добре да отидем на площада? — прозвуча невъзмутимият глас на Хермес.
Накара ме приятно да се изненадам. Беше най-дългото изречение, изговорено досега от него. Обърнах се да му го кажа, то той предвидливо реши да изчезне заедно със спътника си.
Зевсът и Хефест-Вулкан побързаха да го последват, така че останах насаме със злобата си, което никак не е приятно. Изругах така, че ако лилавата сграда имаше уши, веднага щеше да ги запуши. Тъй като нямаше, само потрепера страхливо.
— Дай ми картина от площада! — излаях към паяка аз.
И той трепна, но се подчини на свистящите в гласа ми звуци. Телата бяха разделени по равно — две на ангели, две на дяволи. Първият труп лежеше до паметника, останалите — не повече на десет метра от него. Жителите на този град все се изхитряваха да умират близо до паметника. Сякаш ги привличаше като магнит.
Близо до местопроизшествието, в плътна група, стояха Хермес и другите божествени изчадия. Малко по-близо, над един от труповете, бяха се навели Холмс, Поаро, Мегре и Марлоу. Оглеждаха го най-внимателно, а до тях паякът (един?) ловеше с антените си бледите следи на смъртта.
Беше мила картинка наистина. Цветът на литературната криминалистика в действие.
Вяло заследих именитите си колеги и с учудване установих, че Еърт липсва. А това означаваше, че и той като мен, бе решил да не присъствува на подобен фарс…
Послушах още малко разговорите (Зевсът припяваше нещо, а Хефест-Вулкан му пригласяше) и заповядах на паяка да се изключи, което той направи не без удоволствие. След това потропа с шестте си крака и ме напусна. Прав му път. Никога не съм обичал паяците.
Повъртях се ръмжейки още няколко минути около лилавото чудовище и бавно поех към града. Зевсът се лъжеше, ако мислеше, че повече няма да ме види тук. Оставащите петнадесет часа щях да се разхождам само на това място и никъде другаде, напук на боговете…
V
Докато има хора, дотогава ще има и престъпления. Не знам кой го е казал, но е бил прав без съмнение. У човека най-трудно се променя съзнанието… че е Човек. Проста наглед истина, но струваща на Човечеството милиони жертви. А още колко ще струва, това никой не може да предвиди.
Според моите наблюдения, работата, за която ни бяха извикали (най-точно — взели на заем), ставаше все по-заплетена. Три цивилизации, коя от коя по-напреднала в най-различни области на Знанието и… престъпление, приемащо чудовищни размери. Звучеше абсурдно. Поне толкова, че да спра напъна си да мисля, да укротя бунта на „сивите си клетки“ и да се понеса с цялата си сила на долните си крайници към Еърт.
Беше най-доброто решение. От всички нас, Еърт беше най-близо до това, което ставаше, отколкото ние — неговите прадеди. Една истина несъзнателно предъвквана от мен до сега. Бях я потискал само от страх да не се изложа, но тя надви човешкото ми тщеславие и ме постави в шах. Какво означава моят страх пред бъдещата смърт на хиляди?