Грешката на боговете е, че грешат
- Автор: Найденов Марин
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Грешката на боговете е, че грешат». Краткое содержание книги:
Отворих уста да прекъсна Мегре и както винаги бях избрал най-неподходящия момент. Вратата се открехна и в рамката й се изпъчи Хермес.
— Тук ли сте? — без изненада каза той и направо избърза да премине на въпроса. — Идвам да ви кажа, че в (използва дума, съставена от деветдесет и девет процента от родната ми азбука. Трудно ми е да я повторя.) е настъпило непредвидено усложнение. Времето ви за разследване се ограничава до десет часа.
Погледнах часовника си. Бяхме загубили два часа да се правим на следотърсачи, на следователи и на оратори.
— Кажи там на твоите, че сме готови. Чакаме да ни повикат — изрекох колкото може по-скромно аз. Не беше прилично да се самоизтъквам.
Думите ми предизвикаха лавина от погледи. Бях благодарен, че не е истинска. Но беше по-опасна. Можеше да ме отвлече към други вселени, с истински дяволи и ангели.
— Готови ли сте? — Стори ми се, че гласът на Хермес прозвуча подигравателно.
— Това да не ви учудва? — не му останах длъжен аз.
Май с него и останалите псевдобогове само така трябваше да се разговаря. Другият начин още в началото ми бе убягнал.
— Вие сте успели да намерите причините?! — продължи да пита Хермес.
Освен, че стана приказлив, лицето му придоби доста глуповато изражение. Даже срамно ми стана.
— Представете си, да! Или не можете да си го представите? За малко по-интелигентен ви смятах! — иронията ми беше с влакови композиции, но си го заслужаваше. Не обичам гласно да изразяват недоверието си към мен. Много е елементарно.
Не отговори. Вероятно не успя да намери нужните думи из бедния си речник. Но затова пък премина към действие.
Усетих, че летя. Не бях сам. Летяхме всички, както си седяхме. Неприятна картина, но започнах да свиквам. Друго отношение към простосмъртни едва ли можеше да се очаква. Захвърлиха ни като чували върху някакъв прозрачен под. Изругах примирително. И с това се свикваше. Но не успях да свикна с циничната усмивка, с която ме наблюдаваше Зевсът.
У мен нещо заклокочи и скочих на крака. Зевсът също се изправи, но преди да стане, се постара да изтрие усмивката от устата си. Направи го много навреме. Малко ми оставаше да избухна. От всичко най-ненавиждам да ми се подиграват, без да има защо.
— Предадоха ни, че сте се справили с разследването. Вярно ли е това? — запита невинно той.
Разбира се, оставих го без отговор. Първо трябваше да се овладея.
— Е? Няма ли да отговорите?
Рязко се обърнах, за да се сдържа. Холмс го гледаше не по-малко ядосан от мен, а Еърт — направо предизвикателно. Не погледнах останалите. Но подобна липса на елементарна култура е недопустима за всички човешки времена, така че не вярвам и те да са останали по-назад.
Кой знае защо, това ме успокои. Поне дотам, че да се стегна. С некултурни хора се справям успешно, да ме пазят боговете от културните. По-нататък бе лесно. Никога не оставям колата си в калта. Това е въпрос на чест, а сега най-вече борбата е за нея. Трябваше да защитаваме честта на Човечеството.
— И гласът на боговете изгърмя. В празно пространство, разбира се… — изрекох презрително аз и се усмихнах на Зевса.
— Не е ли възможно да говорим спокойно? Разговорът взема обрат на заяждане! — влезе в незавидната роля на катализатор Хефест-Вулкан. Изглеждаше истински разтревожен. — Знаем, че не ни обичате, но ви моля да говорим като разумни същества!
— Нима не виждате, че говорим напълно разумно? — престорено се учудих аз. Жалко — той не осъзна, че му се подигравам открито. — А случайно да знаете защо не ви обичам?
— Само предполагаме защо…
Ухилих му се дивашки. Предположенията са винаги малко далеч от истината. От личен опит го знаех.
— Дължа да ви кажа истината. При мен понятията мразя и обичам са малко объркани. Аз мога само да ненавиждам. Казвам го, за да не се заблуждавате. Не желая, плюс това, да останете с лошо впечатление от мен.
— То е едно и също! — като ехо се обади Хермес. Не сполучи да ме стресне, но успя да ми обърне внимание. Не върху себе си, разбира се, а върху петимата индивиди, стоящи зад него.
Виждах ги за първи път, но имах неприятното чувство, че добре ги познавам. Ако не отдавна, то скоро ги бях срещал някъде.
Усмивката ми сигурно е заприличала на сатанинска. Ликувах, подобно на глупак, зърнал щастието си, бягало дълги години от него, да не би случайно да го срещне. Бяха ми довели на крака най-важната улика.
— Преди да ви разкажа нещо, което ще помогне чувствата ни на ненавист да станат взаимни, бих задал един въпрос. Каква е функцията на лилавата сграда?