Любовни досиета

Как да му обясня, се страхувах да не подплаша крехкото птиче, кацнало на дланта ми. Страхувах се и от нови рани. Старите още не бяха затворени. Като живеница тлееха дълбоко в сърцето ми. Как да населя писмата си и кратките ни срещи с нежността, любовта и надеждата, която пазя в сърцето си за него — моя Близнак?!…

Предпочитах да бъда неговото „мъжко момиче“, което не плаче, не капризничи и не развява чувствата си като лъскава, модна рокля…

Аз никога не му казах „обичам те“, защото се страхувах, че може да не чуя същото от него. Перфектно чувство за самосъхранение и най-непростима човешка грешка! Защото любовта е красиво цвете и само слънцето му дава живот — притиснато в непроницаемата черупка на душата то зъзне от студ и тъмнина.

„Привет Ружа! Не ти писах досега, защото не знаех точното ти местонахождение. Получавах писма и картички от различни краища на България и докато се наканя да ти пиша, винаги беше късно, по крайния срок, който ти ми пишеш, никога не мога да съм в унисон с него. Но всичко по дяволите, нали сега ти пиша. Предполагам, че си взела всички изпити успешно, няма две мнения по този въпрос, нали! През последния месец малко разбрах от служба. Изпити, занятия, малко глад и студ, но «войнишката романтика бе изписана по лицата ни». Ружа, много ще ми бъде приятно, ако се видим пак. Аз ще се постарая да си дойда в домашен отпуск, ако не се оправя, ще те помоля ти да дойдеш. Имаме много да говорим. Мисля, че знаеш моята ненавист към писмата. По-точно, към тяхното писане. Изпитвам органическо отвращение от това да пиша писма. Това е причината да поизстинат много от отношенията ми с цивилизацията. Но ще мине всичко и аз пак ще бъда АЗ. Малко силно казано, но в момента съм голям оптимист. В божествено настроение съм. Живея със спомените и бъдещето. Не знам причината, но в мислите ми все по-често се върти твоя образ. Не ме разбирай криво. Не че не си спомням за теб, не че съм те забравил, но тук имам много време за размисъл и в тези мигове, които са много ценни за мен, градя своето бъдеще. И твоят образ все повече заема централно място. Ти все повече ми липсваш. Това не е «четка». И не се усмихвай иронично и загадъчно. За да не ти пиша всичко това досега, имаш вина ти. Не мога да ти я пиша. Ти си жена и твоята женственост и нюх ще ти подскажат. Вярвам в това. Сигурно си почерняла много. С нетърпение очаквам срещата ни. Приеми поздравите ми…“