Любовни досиета
- Автор: Велчева Ружа
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Любовни досиета». Краткое содержание книги:
Всичко започна почти на шега.
Ние толкова си приличахме физически — същински брат и сестра. Еднаква конструкция на тялото, еднакви светли очи, кестеняви коси — като че ли една майка ни е раждала…
Рисуваше странни картини. Харесваше класическата поезия. Ненавиждаше и най-малкия опит да се ограничи свободата му.
Беше пролетен дъжд, който не бива да затваряш в чашата на сърцето си.
Беше южен вятър, който не можеш да спреш в прегръдката на душата си.
Звезда, която обича висините — не става да я закачиш като брошка в косите си.
Господи, как исках да го запазя за себе си! И колко ясно виждах, че ще бъда наранена не защото ще бъде непочтен, а именно поради вродената му почтенност. Той не иска да бъде друг, а и не може. Всеки, който поиска да го завладее, да го пороби, предварително е обречен на провал…
Приех неписаните правила между нас, защото усетих самородния, нешлифован камък — не исках да го сложа в обков на пръста си — исках го приятел за цял живот!
Запозна ме със семейството си — три жени, които станаха част от моето ежедневие. Толкова ми беше добре с тях. Живееха близко до квартирата ми и аз се отбивах почти всеки ден, намирах време между лекциите, литературните срещи и пътуванията ми до Велико Търново.
Майка му беше невероятна жена! Дълбоко религиозна. За нея енигмата на живота отдавна не беше загадка. Прие ме без резерви — обикна ме като свое дете. Всичко, до което се докоснеше, грейваше. Готвеше великолепно. Плетеше и шиеше невероятни неща. Правеше най-хубавото вино, което съм пила през живота си. Имаше два брака и по едно дете от всеки — по-голяма дъщеря, също разведена и с дъщеря, и син — моя Близнак. Достойна майка, стоически пренесла през живота си тежкия кръст сама да отгледа достойни деца. Тогава не предполагах, че години по-късно аз самата ще нося този нелек кръст!…
Толкова ми беше хубаво в това истинско женско царство, където плувах в свои води.
Повиквателната не закъсня. Всички приехме необходимото зло! Все пак две години под пагон не бива да са краят на света!
И тогава, в тези последни дни, той ме изненада. А мислех, че всичко ми е ясно!
В задушевния мрак на една габровска механа той за първи път заговори за бъдещето, за нашето общо бъдеще след завръщането му от казармата… Не можех да повярвам, че щастието е толкова близко, или по-скоро се страхувах… Горчивият опит е страшна отрова за чувствата! И все пак една светла звездичка остана да блещука в душата ми.
После — изпращане, войнишка клетва, няколко кратки отпуски (последната с цената на дарена кръв — за абсолвентския ми бал) и дълги, дълги писма всяка седмица (от мен) и по-кратички и по-редки (от него).
Писмата ми бяха цели новели — по 8–10 страници. Разказвах му за всяка нова художествена изложба в Габрово, за филмите, които съм гледала, за книгите, които чета…
Докато един път написа: „Привет! Както знаеш, много мразя да пиша писма. Като прибавим и това, че ме е налегнал един огромен канап, става нещо непоносимо. Пък и това ежедневно еднообразие, няма нищо интересно — всичко е толкова монотонно. Само мислите ми не са монотонни. Когато получих второто ти писмо в мен се получи една лека депресия. От всеки взвод (взвод, преведено на езика на цивилизацията значи един клас, а ние сме два взвода или два класа) всяка седмица се дава мияч в кухнята. По това време аз бях тази жертва. А какво представлява миячът? Всичко друго, но не и човек — свиня. И в това време аз получавам едно доста обемисто писмо. Отварям го с омазнени ръце. Не поглеждам дори от кого е. Към края, когато привърших четенето, се осъзнавам, че чета писмо, адресирано до мен. През това време нищо не съм разбрал, нито асимилирал. Всичко съм извършвал в полусънно състояние. След това четох писмото 3 пъти, имаше и сълзи, и спомени. Много съм ти благодарен за това интересно писмо. Имаше и малки пропуски, които ме интересуват малко повече от Матис. Писаното за теб беше недостатъчно. Твоето ежедневие е по-интересно, имаш допир до повече хора. Обменяте повече мисли. Дори и стихове да ми пратиш, разбира се твои, ще ме зарадват. За да не се получава за в бъдеще така, пиши ми още по-дълги писма — в едната част с твои мисли, разсъждения, а във втората — някое събитие от културния свят. Обичам дългите писма (да получавам). С особено чувство ще ги очаквам. Няма възможност да ти отговарям с такива, но ти няма да се сърдиш. P.S. Беше много приятно на 7 юни (рождения ми ден). Цяла нощ и ден водих диалог с автомата. Бях много доволен от този разговор. Той не можеше да оспорва казаното от мен. А това е много тук. Даже посръбнахме малко — той вода, аз малко водка… Всичко по дяволите, имам още 20 месеца служба. Аз лепих писмото. Поздрави…“