Магьосникът Куестър Тюс
- Автор: Брукс Терри
- Серия: magic kingdom of landover #3
- Год: 1999
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Магьосникът Куестър Тюс». Краткое содержание книги:
— При това с медальона ми, по дяволите, тъй че дори не мога да се върна, та да му помогна!
Куестър целият се сгърчи.
— Да, Ваше Величество.
Бен седна отново, без да каже ни дума повече, погледна Уилоу, а после коболдите. Никой нищо не продумваше. В стаята бе стихнало, нощните шумове долитаха отдалеч. Бен се запита защо ли трябваше все на него да му се случват подобни неща.
— На всяка цена трябва да си върнем тази бутилка — заключи той и погледна към Куестър. — И тогава ще трябва да намериш начин да я размениш срещу Абърнати!
Магьосникът сбръчка лице.
— Ще направя всичко, което е по силите ми, Ваше Величество.
Бен клатеше отчаяно глава.
— Каквото и да ти струва това — изправи се той. — Е, така или иначе, до утре не можем нищо да сторим. Сега е тъмно, за да тръгнем да търсим онези проклети гноми. Дори и Буниън би се затруднил. Няма никаква светлинка — дори и луните са се скрили зад облаци. Проклет късмет! — и той закрачи из стаята до прозореца и обратно. — Добре поне, че Филип и Сот не знаят какво са отмъкнали. Сигурно си мислят, че тази бутилка е някаква симпатична вещ. Може и да не я отворят, докато ги открием. Сигурно само ще седят и ще я гледат.
— Вероятно — Куестър не изглеждаше съвсем сигурен.
— А може би не? — довърши Бен.
— Има един проблем.
— Още ли проблеми, Куестър?
— Боя се, че да, Ваше Величество — магьосникът преглътна с усилие. Черньото е непредсказуемо създание.
— В смисъл?
— Понякога се измъква от бутилката и сам.
На не повече от десет мили от мястото, където Бен Холидей гледаше към Куестър, обзет от ужас, Филип и Сот лежаха сгушени под укритието на нощта. Бяха изровили една хралупа на язовец и се бяха намъкнали в нея, докато двете им закръглени, рунтави тела се скриваха в пръстта инч подир инч, докато нищо не остана на повърхността, освен издадените им муцуни и блесналите им погледи. Те бяха клекнали в импровизираното си убежище, заслушани в шумовете наоколо им, притихнали като листата, увиснали на клоните на околните дървета в безветрието.
— Дали пък да не я извадим? — попита най-накрая Сот.
— Мисля, че трябва да я държим скрита — отвърна Филип.
— Но нали можем да я измъкнем поне за миг — опита се да спори Сот.
— Това може да се окаже фатално — настояваше Филип.
— Но наоколо е тъмно — упорстваше Сот.
— Някои се справят и на тъмно — заяви Филип. След това те отново се смълчаха, като подсмърчаха и примигваха с очи. Някъде в далечината остро изпищя птица.
— Според теб, дали на краля няма да му потрябва? — попита Сот.
— Та той каза, че предпочитал да не я вижда — отвърна Филип. — Каза, че искал да я няма.
— Но все пак може и да му потрябва — каза Сот.
— Той си има много други бутилки и красиви вещи — каза Филип.
— Все си мисля, че можем да я измъкнем поне още веднъж.
— Аз пък мисля, че трябва да я държим, където си е.
— Само да погледнем танцуващите клоуни.
— Колкото някой да ни я открадне.
Сот се сви подразнен и започна да се върти така, че да не остави никакво съмнение за това как се чувства. Филип не му обърна внимание. Сот още веднъж се размърда, въздъхна и се загледа отново в нощта. Замисли се за вкусното ядене и удобната постеля, които бе оставил в двореца.
— Трябваше да останем при негово величество до сутринта — каза той.
— Налагаше се да се махнем веднага с бутилката — отвърна Филип. Другият вече напълно му беше досадил с приказките си. Той сбърчи нос. — Кралят беше разтревожен от тази бутилка. Не можеше дори да я гледа. Тя му напомняше за кучето. Това куче му беше приятел — макар че, признавам си, не мога да разбера как някой може да бъде приятел с едно куче. Кучетата стават за ядене, но нищо повече.
— Трябваше да го предупредим, че ще вземем бутилката — заспори Сот.
— Това само още повече щеше да го натъжи — отвърна Филип.
— Той много ще ни се ядоса.
— Ще остане доволен.
— Мисля, че трябва отново да погледнем бутилката.
— Няма ли да престанеш…?
— Само да проверим дали нищо й няма.
— …да повтаряш все едно и също…?
— Само да проверим.
Филип въздъхна дълбоко и хрипкаво, тъй че от бърлогата им се вдигна прах. Сот кихна. Филип погледна към него и смигна. Сот също смигна в отговор.
— Е добре, но само за много, много малко — каза най-сетне Филип.
— Да, само за миг — съгласи се Сот.
Те сбърчиха лица и с мръсни пръсти разровиха купчината клечки и листа, които прикриваха тясната дупка, която бяха изровили точно пред себе си. Когато купчината бе отстранена, те и двамата трепетно измъкнаха един вързоп. Хванали го здраво, го развиха и извадиха от там бутилката.