Магьосникът Куестър Тюс

— Та това е ужасно! — възкликна Елизабет. Абърнати кимна.

— И аз така му казвах. Тогава един ден го заварих да върши нещо неописуемо, за което ми е тежко дори да разкажа. Във всеки случай, в този момент търпението ми се изчерпа. Хванах момчето, сложих го на коленете си и започнах да го налагам с една шибалка, докато се разрева! Изобщо не си давах сметка какво върша. Когато спрях, той избяга с крясъци от стаята, вбесен от онова, което бях направил.

— Ами заслужавал си го е — заяви Елизабет, убедена в това, макар и да не знаеше с какво по-точно си го беше заслужил.

— И все пак, това беше ужасна грешка от моя страна — продължи Абърнати. — Не трябваше да стигам до саморазправа, а просто да информирам краля при неговото завръщане. Кралят го нямаше и Майкъл бе поверен на грижите на Мийкс. Ето защо той веднага отиде при Мийкс и поиска от него да ме накаже. Искаше да ми отрежат ръката. Както научих по-късно, Мийкс се разсмял и се съгласил. На Мийкс аз не му бях особено симпатичен. Чувстваше, че настройвам стария крал срещу него. И тъй, Майкъл повика стражите да ме издирят. Нямаше кой да ме защити. Мийкс изпълняваше ролята на регент в отсъствието на краля. Ако ме бяха намерили, със сигурност щях да изгубя ръката си.

— Но не са те открили — Елизабет нямаше търпение да чуе историята докрай.

— Не. Куестър Тюс ме откри преди тях. Куестър беше природен брат на Мийкс и също беше магьосник, макар и с по-слаби възможности. Той бе дошъл на посещение за една седмица с надеждата, че старият крал може да му намери някоя длъжност. Ние с Куестър бяхме приятели. Той не обичаше особено породения си брат и Майкъл и, щом чул за станалото, дойде да ме предупреди. Нямаше време да избягам от двореца, нито можех да се скрия някъде в него. Майкъл знаеше всички тайни кътчета. И тъй, позволих на Куестър да ме превърне в куче, за да не пострадам. Не ме намериха за щастие, но подир туй Куестър не успя да ме превърне отново в човек.

— Значи все пак магьосникът, който те е преобразил, не е бил лош — заключи Елизабет.

Абърнати поклати глава.

— Не, Елизабет, просто беше некадърен.

Елизабет кимна опечалено и сви луничавото си лице замислено.

— И значи, през всичките тези години си бил принуден да живееш като куче? Извинявай. Като… териер?

— Да. Като се изключат пръстите, гласа и мисленето ми, които си останаха същите, както когато бях човек.

Елизабет се усмихна с тъжна детинска усмивка.

— Така ми се иска да ти помогна, Абърнати. Искам да кажа, да се превърнеш отново в човек.

Абърнати въздъхна.

— Вече се опитаха. Затова и се озовах тук, натъпкан в онзи шкаф. Това отново бе работа на Куестър Тюс, за съжаление. Той вече не е новак в своя занаят, както преди трийсет години. Помисли си, че най-сетне е намерил начин да ме превърне отново в човек. За съжаление, магията отново му изневери, и ето ме тук, затворен в замъка на най-злия си враг.