Магьосникът Куестър Тюс

— Но къде можеш да идеш, Абърнати? — попита веднага тя.

— Все едно къде, само по-далеч от тук — каза той. После размисли и се навъси. — Все още не мога да разбера защо съм се озовал тъкмо тук, а не някъде другаде. Как ли е станало това? — и той поклати глава.

— Мисля, че и аз трябва да дойда — най-неочаквано заяви Елизабет.

— Не! Не, не бива да правиш това! — веднага откликна Абърнати. — Не, не, Елизабет, трябва да тръгна сам.

— Но ти дори не знаеш къде отиваш!

— Мога да се оправя, повярвай ми. Има начин човек да се върне обратно в Отвъдната земя, ако носи медальона. На времето кралят ми беше споменавал за това — от някакво място, наречено Вирджиния. Мога да го открия.

— Но Вирджиния се намира на другия край на страната! — възкликна ужасена Елизабет. — Как ще се добереш дотам?

Абърнати я изгледа. Не можеше да знае, разбира се.

— Има начини. Но първо трябва да се измъкна от тук. Ще ми помогнеш ли?

Елизабет въздъхна.

— Разбира се, че ще ти помогна.

Тя се изправи, отиде до прозореца и погледна навън.

— Трябва да измисля начин да те измъкна през портала. Там проверяват всеки, който излиза — тя се замисли. — Днес вече е късно да се направи нещо. Може би утре.

Аз ходя на училище, но се връщам към четири часа. А може и да се престоря на болна и да си остана у дома. И без това не мога да те крия тук много дълго — и тя се огледа. — Продължавам да си мисля, че трябва да дойда с теб.

Абърнати кимна.

— Зная. Но не бива, Елизабет. Много си малка още. Това може да бъде опасно.

Елизабет се намръщи и се обърна към прозореца.

— И баща ми казва така понякога, когато се опитвам да върша някои неща.

— Така и предполагам.

Елизабет отново се обърна към него и го погледна усмихната Той мимолетно зърна отражението си в огледалото зад нея и се видя такъв, какъвто го виждаше тя — куче, облечено в червено-златисти копринени дрехи, което седеше на леглото й, с очила на косматия си нос и разбиращ поглед, отправен към нея. Внезапно си помисли, колко ли смешен й се струва. Извърна погледа си, притеснен.

Но тя му поднесе изненада.

— Ще си останем ли приятели, Абърнати — попита го тя, — дори и след като си отидеш?

Той бе готов да се усмихне, ако кучетата можеха да се усмихват.

— Да, Елизабет, та ние сме приятели.

— Чудесно. Наистина се радвам, че те открих.

— Аз също.

— Все пак ми се иска да дойда с теб.

— Зная.

— Защо не помислиш по този въпрос?

— Ще помисля.

— Обещаваш ли ми? Абърнати въздъхна.

— Елизабет? — Да?

— Бих мислил много по-добре, ако хапна и пийна нещо, може ли?

Тя веднага изхвръкна от стаята. Абърнати гледаше подире й. Елизабет му харесваше. Трябваше да признае, че не беше чак толкова лошо да е куче наоколо й.