Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Сър Роджър Шалот #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийствата на Граала (Дневниците на сър Роджър Шалот за някои зловещи заговори и ужасни убийства по времето на крал Хенри ХIII)». Краткое содержание книги:
Роджър и проницателният му господар Бенджамин Даунби отново получават тайно поръчение от крал Хенри VIII.
Херцог Бъкингам е екзекутиран публично за държавна измяна, а скоро след това Шалот и господарят му узнават действителната причина за неговата гибел. Бъкингам е бил по следите на две свещени реликви — Светия Граал и Екскалибур, меча на крал Артур, които според легендите са укрити някъде около абатството в Гластънбъри. Но кралят също иска да се добере до реликвите, които биха му придали небивала сила и слава.
Затова Роджър и Бенджамин Даунби потеглят за Гластънбъри, но този път срещу тях се изправя тайното общество на тамплиерите. След разпускането на ордена оцелелите тамплиери се обгръщат в тайнственост, но продължават да дърпат конците в немалко политически интриги — а една от целите им е унищожаването на династията Тюдор.
Вещици, проклятия и привидения преследват Роджър и Бенджамин, а освен търсенето на реликвите им се налага да разследват и редица жестоки убийства.
Агрипа ни повери на някакъв прислужник и ни отведоха в една от кулите до учудващо тясна и оскъдно обзаведена с легло и някоя и друга мебел стаичка. Избеляла рисунка на стената изобразяваше влизането на Ной в ковчега. Бенджамин се огледа и се засмя.
— По всичко личи — иронично заяви той, — че скъпият ми чичо ни цени все така високо.
Разопаковахме вещите си и после пообиколихме из коридорите около стаята — привичка, на която държах, където и да идехме. Едно от златните правила на Шалот гласи: попаднете ли на непознато и странно място, без да се бавите, открийте какъв е най-бързият начин за измъкване от там, може и да ви дотрябва. (Един-единствен път забравих това правило. Млада благородна дама ме развличаше в стаята си. Дотолкова бях погълнат от златната бродерия на чорапите й и алените жартиери, че не се и сетих да проверя прозореца. Когато брат й нахълта неочаквано, се оказах хванат в капан. Не ви препоръчвам три часов престой в задушен дрешник, докато космати черни плъхове претичват през голите ви крака, а после се връщат гладни, за да си гризнат от тях. Е, и на тази история ще й дойде времето!)
Стигнахме до килера, където едноок готвач отказа да ни даде храна, затова обърнах мангала и щом видях гърба на готвача, мушнах едно пени на прислужника и отмъкнах един добре опечен угоен петел и хляб. Докато хапвахме от непочтено спечелените си придобивки в една от градините, Агрипа се върна забързан при нас.
— Хайде! Хайде! — нареди ни той, едва се удържаше на едно място, толкова беше устремен. Притеснени Бенджамин и аз все пак успяхме лакомо да доядем открадната храна. Агрипа ни поведе вън от двореца в обрасла градина, която — дадох си сметка — използваха и като малко гробище. Отзад, близо до стената, се издигаше порутена костница, неголямо помещение, в което оставяха, увити в обикновени покрови, телата на умрелите прислужници от двореца.
Агрипа бутна вратата, замърмори под нос, намери огниво и запали свещ. На ниска каменна плоча в средата на помещението лежеше тялото на мъж, облечен в обикновени кафяви дрехи, прогизнали от речните води. Ботушите му бяха свалени и от прокъсаните чорапи стърчаха пръстите му. Смъртта го беше покосила млад, косата му не беше и побеляла, но лицето беше отблъскващо, почти обезобразено: с почерняла кожа, подутият език висеше от устата, от очите му се виждаше само бялото. По страните си имаше следи от ухапвания, по всяка вероятност причинени от щуки или други речни риби. Вниманието ни беше привлечено най-вече от тънкото въже, здраво увито около врата му. Пръчицата, която удушвачът беше използвал, за да затегне примката, още стоеше в изкусния възел. Хвърлих му един поглед, обърнах се и повърнах по-голямата част от угоения петел.
— Кой е това? — прошепна господарят.
— Джон Уорнам — отвърна Агрипа. — Колкрафт беше убит по същия начин.
Бенджамин, който изглежда имаше железен стомах, приклекна и старателно огледа аленото въже.
— Прилича на шнур — отбеляза той — от нечий плащ.
Взираше се във възела. Наблюдавах го, като се мъчех погледът ми да не пада върху разкривеното, почерняло лице. Бенджамин се изправи, изтупа прахта от коленете си, излезе и застана в притъмнялата градина. Ние с Агрипа го последвахме.
— Кога са го намерили?
— Рано тази сутрин при един от развъдниците на шарани по-надолу, близо до реката.
— От колко време е мъртъв?
— Изчезна преди около два дни.
— Който и да го е сторил — отбеляза Бенджамин, — бива си го с примката.
Леко докосна своята шия и ми отправи крива усмивка.
— Бъди нащрек с въжето, Роджър, изкусните убийци могат да са и почти деца, а ще ти метнат въжето около врата и ще ти светят маслото за секунди. Знаеше ли го?
(По онова време не го знаех и поклатих глава в знак на отрицание. Вече знам! В някой от дневниците си ще ви разкажа историята за това как подкупих Черния евнух, който отговаряше за харема в Константинопол. Ужасяващо място с мраморни стени, благоуханни градини и тихо промъкваща се към жертвите си смърт. Турците не вярват в публичните екзекуции. Вместо това си имат отряд дворцова охрана — войници, наричани „Градинарите“, които носят със себе си червени въжета. Щом някой мъж или жена изгуби благоволението на султана, дават им знак, Градинарите се появяват и до няколко секунди жертвата е удушена.)