Черният Олшански замък
- Автор: Короткевич Владимир Семенович
- Язык: болгарский
- Переводчик: Пенка Кънева
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Черният Олшански замък». Краткое содержание книги:
— Кого може да са интересували? Дори да е имало някакво престъпление, нима внукът ще отговаря за дядо си? След сто години?
— Може да са имали нужда от пари. Държавната съкровищница да е била празна.
— Глупости. Щели са да наложат нов данък.
— Да не би заради кметуването в Кладно? Да са го хванали, че обира града?
— И това не интересувало никого. Щом е платил откупа, получил е аренда върху града, а сетне кой се интересува какво ще прави, ако ще тройно да си изкара парите от гражданите.
— Да не би заради въстанието? Заради връзката на тази… с моминско презиме Мязецка с главатаря на въстанието?
— Не, ревизията засягала Олшански. Никой не би се занимавал с рода Мязецки. През 1507 година една от прабабите на нашата героиня била „сърце и душа“ на великия княз Жигимонт. Оттогава те били много близки с кралете, били техни доверени лица.
— Да не са разследвали изчезването на княгиня Ганна?
— Тя изчезнала по-късно. Ревизията започнала месец преди това. Виждаш ли колко версии: старият заговор — откупването на Кладно в аренда — събитията около въстанието и отражението им в семейството на княза.
— А може и трите причини да са предизвикали ревизията.
— Твърде вероятно. Защо не се заемеш с това? Заеми се, а? Ето ти тема за поредното изследване.
Света Инеса ме гледаше, умолително склопила длани. Не можех да й откажа.
— Ще си помисля — отвърнах аз. — Но чуй, Маряне, каква връзка може да има между събитията от онова време, при това отделени едно от друго със сто години, и тази книга от Олшани, отдавна захвърлена, никому ненужна, освен на музея и на такива като нас двамата, и това, че някакви изнудвачи, занимаващи се с бизнес в изкуството, ти звънят, обикалят ти под прозорците и така нататък. Може би дори под прозорците ти обикалят съвсем други хора, а не онези, които ти звънят.
— Може би. Но такава тревога ме мъчи, че ще умра. Имам такова предчувствие. Просто сърцето ми усеща, и толкова.
— Усеща, защото е болно. Не си ли преживявал и по-рано такива припадъци на безпричинен страх?
— Не е същото. Не е виновно сърцето ми. Има нещо по-дълбоко. Като при кучетата, когато предчувствуват пожар.
— Обърни се тогава към милицията, както те посъветвах.
— Да ме сметнат за побъркан, нали?
— Тогава се успокой. Стига си се измъчвал.
Станах. Трябваше да се прибирам. Тогава Марян сякаш изпадна в паника. Започна да роши тъмните си коси. Погледът му стана безпомощен.
— Знаеш ли какво…
Той взе старата книга и ми я подаде:
— Знаеш ли? На… Вземи я… Те…
— Кой те?
— Не зная. Те… Няма да допуснат, че съм могъл да изнеса такава ценност от къщи. Така ще съм по-спокоен. Хубавичко я скрий. Ще наминавам понякога при теб. Да разменяме мисли. Да я разглеждаме.
— А ти с какво ще работиш?
— Имам хубаво фотокопие. За да не съсипвам книгата, работя с него. Освен това съм по-слаб палеограф от тебе. А ти я виж. Разбери за какво се отнася. Ето ти чанта. Можеш да я вземеш.
Чантата бе огромна. Тази голяма книга потъна вътре и дори остана място.
Наканих се да си тръгна, но видях, че Марян облича палтото си. Когато поведе и кучетата, се възмутих:
— Това пък защо е?
— Недей, Антоне. Необходимо е.
Учуди ме и с друго. Отби се в близкия „Гастроном“. Разбира се, кучетата останаха с мен, като свирепо се озъртаха на всички страни. Мислех, че ще купи някоя бутилка. А той донесе три — едната, както си е редно, с вино, а двете… с кефир.
— Маряне — обадих се аз, — не мога да го понасям. Отде ти дойде наум. Една бабичка ми носи мляко, аз си го подквасвам и то става като истинско кисело мляко. Повръща ми се от този блудкаж.
— Ако щеш, излей го — рече ми той, като наместваше бутилките в чантата така, че да се подават от нея. — Подквасил си мляко! Неизменни староергенски навици!
— Маскировка, а? — иронично запитах аз. — Откачил си, Маряне, съвсем си се вдетинил.
— Добре де — каза той, като хвана ремъчките на кучетата, — поемай, поемай. Да вървим.
Колкото и да е странно, тревогата му обхвана и мен. Уж знаех, че е глупаво, а не можех да не се тревожа.
… Пред моя вход Пахолчик се подаде от павилиона за цигари:
— Бо-оже мой, какви песове! Зверове! А каква ще е тая порода, бихте ли ми казали?
— Тигрови догове — измърмори Марян.
— Бре-ей, брей, какво ли няма по света! Хем тигър, хем куче! Бихте ли ми казали как ги кръстосват? Макар да е голям, тигърът е от котешката фамилия. Как така — с куче?