Пророчеството на сестрите

— А мога ли да попитам кои сте вие? И каква е целта на посещението ви?

Жената има кожа с цвят на тъмен карамел, очите й са с един тон по-светли, почти кехлибарени. Прилича ми на котка.

— Бихме искали да ни направи сеанс срещу заплащане, ако обичате.

Алис се държи властно, сякаш жената няма никакво право да я разпитва, макар че всъщност е едно малко момиче, което дори не би трябвало да се разхожда по улиците без придружител.

Жената леко повдига вежди.

— Много добре. Заповядайте във фоайето. Ще попитам госпожица Соренсен дали може да ви приеме.

Тя държи вратата, докато всички се изнизваме през нея и влизаме, полите ни шумолят и се завиват около краката ни, докато се мушваме през тясната врата.

— Моля, почакайте тук.

Тя се качва по простата дървена стълба, а ние оставаме да чакаме в тишината, нарушавана само от тиктакането на невидимия часовник в стаята до салона. Задушава ме непреодолимо желание да избягам оттук, когато осъзнавам, че сме в някаква странна къща и на горния етаж се намира Бог знае кой, при това жива душа не е наясно къде сме.

— Какво правим тук, Алис? Какво е това място?

Алис се усмихва хладно и непреклонно. Сякаш изпитва задоволство от факта, че знае неща, които не са известни на останалите.

— Дошли сме при една спиритистка, Лия. Тя може да разговаря с мъртвите и да предсказва бъдещето.

Нямам време да мисля върху причините, поради които Алис се интересува от бъдещето. От стаята на горния етаж се чуват гласове и ние се споглеждаме, натъпкани една до друга в тесния вестибюл. Повдигаме вежди в мълчалив въпрос, щом над главите ни затрополяват нечии тежки стъпки.

Жената наднича надолу към нас и ни вика да се качим.

— Можете да дойдете.

Алис ни повежда. Виктория и Луиса тръгват без никакво колебание след нея. Едва когато Луиса стига до третото стъпало и се обръща назад, осъзнавам, че не съм се помръднала от мястото си.

— Хайде, Лия. Много е забавно.

Внезапно ме обзема страх и преглъщам тревожно, но й се усмихвам, тръгвам след нея и влизам през вратата от дясната страна на стълбищната площадка.

В стаята е тъмно, кепенците на прозорците са пуснати, така че само от ъглите им се процежда бледа светлина. Ала от момичето, седнало до масата, се излъчва ярко сияние — тя е заобиколена от свещи, чиито златисти пламъчета се отразяват в кадифената й кожа. Косата й блести дори на оскъдната светлина, проникваща през процепите на кепенците, и въпреки че стаята е пълна със сенки, аз успявам да различа извивката на скулите й и без да виждам добре очите й, съм убедена, че са сини.

— Госпожица Соренсен не се чувства много добре — казва жената, която ни е довела, и с укор поглежда момичето. — Може да ви предложи съвсем кратък сеанс.