Пророчеството на сестрите
- Автор: Зинк Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Донева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчеството на сестрите». Краткое содержание книги:
— Благодаря, госпожо Милбърн.
Гласът на момичето прозвучава така, сякаш смъмря по-възрастната жена, която мълчаливо затваря вратата след себе си.
Алис и Виктория нерешително се запътват към масата и сядат на столовете срещу момичето. Аз, от друга страна, съм толкова привлечена от него, че сядам от дясната му страна. Луиса се настанява до мен и затваря кръга.
— Благодаря, че дойдохте. Аз съм Соня Соренсен. Нали идвате за спиритически сеанс?
Навеждаме глави и не знаем какво да отговорим. В „Уиклиф“ не са ни учили как да се държим в подобни ситуации.
Тя ни поглежда в очите, всяка една поотделно.
— Има ли някого, с когото бихте желали да установите контакт и от когото се надявате да получите известие?
Единствена Виктория проговаря:
— Бихме искали да разберем какво знаете за бъдещето. За нашето бъдеще.
Личи си, че е още съвсем малка, и се питам дали, когато отново направи някоя подлост в „Уиклиф“, аз ще си припомня треперещия й глас, с който сега задава въпроса.
— Ами… — Соня отново ни поглежда една по една, после спира поглед върху Алис, след това върху мен. — Може би ще имам известие за вас.
В тъмнината двете с Алис срещаме погледите си. За миг ми се струва, че в очите й откривам хладен гняв, ала тутакси отпъждам това хрумване. Не мога да мисля трезво. Бягството ни от училище и странната къща — къща, която е направена така, че да изглежда странно, за да улеснява задачата на Соня — ме карат да се чувствам извън действителността. Поемам си дълбоко дъх.
— Да се уловим за ръце.
Соня разперва ръцете си встрани. Всички се хващат една за друга и остава само моята ръка, която трябва да се улови за тази на Соня, за да се затвори кръгът. Протягам я, като внимавам да не открия белега си, и усещам хладната й суха длан в своята.
— Трябва да ви помоля да пазите тишина. Никога не знам какво ще видя или чуя. Действам според волята на духовете, а понякога те изобщо нямат желание да контактуват с мен. Не бива да говорите, докато не ви се каже.
Клепачите й трепват и се затварят.
Взирам се в призрачно разкривените лица около масата. В тях има нещо останало от момичетата, които познавам, ала никое от тях не изглежда така, както навън, на обляната в слънце улица. Няма какво друго да правят, освен да се взират в Соня, и една по една затварят очи. Най-после и аз затварям своите.
Стаята е тъй добре изолирана от външния свят, че не се чува и звук — нито тропотът на конски копита, нито виковете по улицата, не се чува дори тиктакането на часовника от долния етаж. Долавям само вдишването и издишването на Соня. Нагласявам и своето дишане в нейния ритъм — вдишване, издишване, вдишване, издишване, — докато накрая се обърквам и не съм сигурна тя ли диша, или самата аз.
— О! — звукът изригва от мястото до мен и аз подскачам, отварям очи и пред себе си виждам лицето на Соня. Очите й са вече отворени, но погледът й е вперен някъде надалеч.
— Тук има някой. Гостенин — и ме поглежда. — Дошъл е при теб.
Алис се оглежда и бърчи нос. За миг до ноздрите ми долита аромат. Мирис на тютюнев дим. От лула. Само лек повей, но душата ми го разпознава безпогрешно, независимо какво ми говори разумът.
— Той иска да ти каже, че всичко ще е наред.
Соня затваря очи, сякаш се опитва да види нещо, което не може да съзре с отворени очи.
— Той иска да знаеш, че… — и млъква. Млъква и широко отваря очи в почуда, като се взира в мен, после обръща поглед към Алис, а накрая отново го връща върху мен. Гласът й звучи така, сякаш доверява някаква тайна шепнешком.
— Шшт… Те знаят, че си тук.
Тя започва да клати глава, като мънка нещо сякаш на себе си или на някого, който седи до нея, но е напълно ясно, че не се обръща към нас.
— О, не… О, не! О, не! О, не! О, не! Сега си върви казва тихо тя, сякаш усмирява разглезено дете. — Продължавай. Това не съм аз. Не съм. Не съм те викала.
Гласът й, досега тих и спокоен, става дрезгав от напрежение.
— Няма смисъл. Те няма да ме чуят. Дошли са при… — тя се обръща към мен, снижава гласа си до шепот, сякаш се страхува, че някой може да я чуе. — Дошли са при теб… при теб и сестра ти.
Думите й са ясни, тя ме гледа право в очите и то тъй трезво, че е невъзможно да я взема за луда, макар че казаното от нея няма нищо общо със здравия разум.
Стаята притихва. Нямам представа колко време седим и мълчим, преди най-после Соня да примига и да се огледа, сякаш едва сега разбира къде се намира. Щом ме зърва, тя изправя гръб и се вторачва в мен с поглед, пълен с обвинение и страх.