Докато смъртта ни раздели
- Автор: Столесен Гуннар
- Язык: болгарский
- Переводчик: Петър Драшков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Докато смъртта ни раздели». Краткое содержание книги:
На земята пред мен лежеше русият. Видях, че още диша, но не даваше признак, че иска да стане.
Този с пъпката танцуваше своя особен танц между дърветата. Краката му се влачеха с омекнали колене и съвсем не се движеха в такт с тялото. Той си мърмореше и се държеше с едната ръка за рамото, сякаш му бе необходимо нещо, което да му служи за опора. Най-накрая седна на земята. Остана там с гръб към нас и въобще не се обърна. Погледът му блуждаеше нагоре във въздуха, сякаш търсеше звездите, които въобще не се показваха.
Джокер ме гледаше вторачено и мрачно. Очите му изглеждаха безцветни и сиво-бледи в мрачината. На лицето му бе застинал познатият ми злостен израз, а в дясната му страна се поклащаше сгъваем нож с извадено острие. Но съвсем не изглеждаше, че той се готви да го употреби. Просто бе взел мярка за сигурност.
Огледах се за Роар. Все още не помръдваше от входа на хижата. В широко отворените му очи се четяха страх и радост. Казах:
— Хайде, Роар. Сега вече си тръгваме.
Но аз не го прегърнах, защото исках ръцете ми да са свободни.
Казах на Джокер:
— Ще запомниш кой съм аз, нали? Казвам се Веум. Знай едно нещо: само пак да чуя, че измъчваш… това семейство тук… — с едно движение на ръката си превърнах Роар в семейство. — Само ако чуя нещо подобно, ще дойда тук лично още веднъж и тогава въобще няма да се занимавам с нещастните ти „подчинени“. Ще дойда за теб. Ще те сгъна като джобно ножче и ще те облъскам във всички дървета в гората така, че въобще не ще успееш да извикаш и името на майка си. Ясно ли е?
Той се озъби и без да каже дума, насочи ножа си към мен, само че от безопасно разстояние.
Продължих:
— Ако смяташ, че можеш да ме уплашиш със сгъваеми ножчета, много се лъжеш. Отдавна им знам вкуса. Гълтач на саби ме наричаха още когато бях моряк. Та ако желаеш, следващия път донеси всички прибори от кухнята на майка си. Ще ти видя сметката и горчиво ще съжаляваш, че въобще си се събудил днес.
Бях по-храбър от когато и да било, но имах и четири доказателства — стоящи, лежащи и седящи в мрака наоколо, че още не съм си загубил силата.
Беше ясно, че тези доказателства са възприети правилно от Джокер, защото той и не направи опит да помръдне.
Оставих го там, в гората, с нож в ръката и злобно разкривено лице. Може би такъв си бе роден. Може би бе от онези, които с нож се откъсват още от майчината утроба и за които няма нищо свято. Едни са такива, други стават такива. Джокер си беше такъв и за мен това бе достатъчно. Не ми трябваше да знам повече.
Без да говоря повече, отведох Роар при майка му.
10
Чак в асансьора ми се зави свят. Принудих се да се подпра на стената, а потта обливаше тялото ми. Имах чувството, че никога няма да се доберем горе, сякаш асансьорът се беше откъснал от шахтата и се носеше, без да спре, към космоса, а аз и Роар бяхме последните живи обитатели на земята, сувенири от изчезнала цивилизация.
Но асансьорът най-сетне спря и ние излязохме от кабината.
Венке ни бе съгледала от прозореца и чакаше пред вратата на асансьора. Очите й се разшириха от ужас, когато ме видя как изглеждам, ала побърза да вземе Роар в обятията си. Детето я обгърна през шията и отново заплака. Просълзи се и тя. Лицето й придоби мекота и одухотвореност.
Мина известно време, аз се покашлях лекичко и Венке вдигна лице към мен.
— Та ти си в кръв! — възкликна и рипна, без да изпусне Роар от прегръдката си.
— Ела да влезем вътре.
Носеше Роар на ръце по балкона към жилището им, а аз ги следвах. Краката ми се огъваха.
Погледнах се внимателно в огледалото, тъй както човек наднича в стая, до която няма достъп. Оттам ме гледаше мъж, когото някога съм познавал. Потъмнял, със сплъстена коса и мръсни петна по лицето. Когато се опита да се усмихне, от петната рукна кръв, та той предпочете да остане сериозен.
Венке все още беше заета с Роар, но дойде при мен до огледалото и погледна драскотините ми.
— Какво се случи? — попита.
— Бяха малко повече от мен — отговорих. — Но мисля, че сега някои от тях изпитват по-голяма болка.
Усмихнах се и тя ме упрекна съвсем основателно:
— Недей, ще ти се напукат устните. Ела тук.
Хвана ме за ръката над лакътя и ме заведе в банята. Все едно, че тръгнах с широко отворени очи срещу слънцето. Тебеширенобялата светлина ме удари в очите и ме заслепи.
Банята беше малка и бляскаво-бяла, ярко осветена от голям глобус на тавана. Тук проличаваха и най-малките драскотини. Венке сигурно има много хубава кожа, щом си позволява да се оглежда на такава силна светлина.