Лавандулови нощи

Първа беше колата за доставки на семейство Сюмер и господин Сюмер дори махна с ръка на Лоран, но чак табелата не забеляза. Е, няма нищо, нали той си имаше недалеч оттук собствена къща. Бостаните с марули и пъпеши на Сюмер граничеха на изток с прасковените полета на „Ринкинкин“.

Следващият, който мина, беше Бертран със старото рено и както винаги, много бързаше. Той видя Лоран едва в последния момент и рязко наби спирачки.

— Защо не си на училище, млади човече? — попита го строго.

— Защото е събота, Бертран — отвърна спокойно Лоран и притаи дъх с очакване, когато погледът на Бертран се плъзна към табелата.

Той възнамеряваше да запази работата още малко в тайна, но и сега, след като Бертран научи за грандиозната му идея, нищо не се случи.

— Може и да бъркам аз, старият покривач на покриви, но „къща“ не се ли пише с „щ“? — каза само Бертран.

— Това няма значение — отвърна разочаровано Лоран.

— Да, за мен няма значение. Но се обзалагам, че учителката ти няма да погледне с добро око на една погрешно изписана дума.

— Тя сега не е тук — навъси се Лоран.

Защо Бертран не попиташе какво означава тази табела? В крайна сметка такова нещо не се слага всеки ден край пътя!

— И ти си прав. — Бертран се почеса по главата и му се усмихна. — Е, ще трябва да вървя, моята мила женичка вече чака с нетърпение яйцата си.

Това мигом отвлече вниманието на Лоран. Ермелин беше поръчала кокоши яйца за мътене, от които скоро да се излюпят пиленца. Беше прочела една книга за расово птицевъдство и дълго увещаваше вуйчо Корин да й разреши да увеличи кокошето ято с няколко нови породи, които според книгата на Ермелин ще дават не само повече, но и по-вкусни яйца, а и те самите били много по-вкусни. Когато времето им на носачки изтечеше, кокошките се озоваваха в тенджерите и тиганите на леля Матилд, но колкото и да му беше жал на Лоран за горките животни, той много обичаше пилешките хапки, фрикасетата и пастетите, които приготвяше леля Матилд. Макар да знаеше, че не е съвсем редно да се постъпва така с неговите пернати приятели, той не можеше да устои на ароматния пастет на масата пред себе си. Утешаваше се с това, че по този начин се отдава последна почит на животните. Да се погребват така, както се правеше с хората, нямаше да е от полза за никого!