Лавандулови нощи

Отново настъпи миг тишина. После леля й въздъхна и попита:

— И накъде си тръгнала, chérie6?

— Не знам точно. Към Франция. На топло.

— Имаш ли достатъчно пари?

— Да. Всичко е наред. Още във Франкфурт обмених франкове, взех си и всичко необходимо. Лельо Полет, това изобщо не беше планирано, но не можех да остана с Фритьоф нито ден повече. Двамата просто не сме един за друг.

— Да. — Леля Полет въздъхна отново. — Това е така. Но си мислех, че ако се обичате достатъчно, нещата могат и да потръгнат.

— Аз обаче не го обичам… достатъчно. Той мен също. Ако се обади у вас, кажи му, че ще му звънна. Поздрави чичо Лудвиг от мен. Пак ще позвъня, щом се установя някъде.

— Да се пазиш, детето ми. Обещай ми.

— Обещавам.

Всъщност тя възнамеряваше до вечерта да пътува и после някъде да си намери хотел за през нощта, но премина будна Рейнланд, направи почивка в Мозелтал и към полунощ премина границата с Люксембург. Толкова бодра беше, че табелите, указващи хотели и мотели, не можеха да я привлекат. Защо просто да не продължи да пътува? През нощта и без това се шофираше по-бързо. От Бон насам вече беше престанало да вали и магистралата беше суха. Изабел си наду радиото и заприпява високо. Толкова добре се чувстваше, колкото никога досега. След Мец зареди гориво, купи си кола и продължи напред, ей така напосоки, все на юг. Дижон, Лион, Валенс — пежото поддържаше над 150 километра в час, без да роптае.

Едва сега, рано сутринта, умората сякаш надви Изабел. А заедно с умората се върнаха и колебанията й относно спонтанното тръгване. Може би Фритьоф имаше право, когато окачестви поведението й като детинско. За всеки случай не беше особено зряло това, просто да духне, вместо да се справи делово и разумно със ситуацията. Толкова много неща имаше за уреждане и обсъждане, така че всичко друго може би щеше да е по-правилно от това, да подпали колата на юг, без цел и без идея какво точно предстои.

Изабел виждаше на картата колко много километри е оставила зад гърба си и макар да не беше сигурна накъде ще върви по-нататък, поне знаеше, че е много по-близо до целта, отколкото до семейния си дом.

Прованс — тя очерта с показалец огромната област. Някъде там бяха прасковените дървета, за които беше чела, и някъде там, където през лятото мирише на лавандула, а небето е опънато като блестяща синя коприна над белите скални образувания, тя щеше да си наеме стая и да помисли на спокойствие какво ще прави с остатъка от живота си.

От мислите й я извади силното позвъняване на мобилния й телефон. Съвсем беше забравила, че той изобщо е включен. Сигурно беше Фритьоф, толкова рано сутринта нямаше кой друг да се обади. Само я учуди, че не я е потърсил много по-рано.

— Ало?

— Здравей, Изабел, аз съм. Обхватът е чудесен. Къде си?

— Добро утро, Фритьоф. — Тя се ядосваше, че гласът й трепери и не може да се освободи от чувството за гузна съвест. — Аз съм на една ав… ааам… на едно място, което се казва Шарм-сюр-Рон.

— Къде е това? Във Франция ли?