Лавандулови нощи
- Автор: Гир Керстин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Костова
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Лавандулови нощи». Краткое содержание книги:
— Не, в Исландия. Боже мой, така, както звучи, къде може да е? — Нападението винаги е най-добрата защита. В никакъв случай не желаеше той да усети вината в гласа й.
— За всеки случай не ми звучи като място, където си щастлива — контрира я Фритьоф. — Звучиш доста ядосано.
— Аз съм ядосана! На теб.
— И какво ще правиш във Франция? Нещо свързано с родителите ти ли е?
— С родителите ми ли? — Изабел се стъписа. — Защо пък с родителите ми?
— Ами ние си помислихме… значи чудехме се дали не си тръгнала да търсиш следи. За майка си… Сега, когато и ти самата обмисляш възможността за деца, вероятно търсиш следи от собственото си минало.
— Моля? Аз познавам миналото си, няма какво да го търся — заяви Изабел, все още объркана. — Вярно, майка ми беше французойка, но двете с леля Полет са от Париж, а там вече съм ходила десет пъти.
— Виж, мислехме си, че си се изплашила от бъдещата си роля на майка, защото ти самата си била сираче — каза Фритьоф.
— Мислили сте значи? — Изабел говореше бавно, изпълнена с гняв. Гузната съвест я беше напуснала. — Кой изобщо е другият, с когото така задълбочено си обсъждал моята психика? Твоят доктор Франкенщайн?
— Не, говорих само с госпожа Елбман — каза Фритьоф. — Тя стигна до същото заключение. Все пак съгласи се, че не е нормално да си грабнеш куфарите и да офейкаш ей така, без всякаква причина.
— Без всякаква причина — повтори презрително Изабел. — Ти наистина си невероятно дебелокож, Фритьоф. За твоя информация: когато родителите ми са починали, съм била на две и половина. Няма как да си спомням, но знам със сигурност това: леля Полет и чичо Лудвиг са направили най-доброто, за да ги заместят напълно. Никога нищо не ми е липсвало и ако съм се изплашила от ролята си на бъдеща майка, то е само заради теб!
— Заради мен ли? — повтори Фритьоф. — Защото поемам отговорността вместо теб и понякога мисля вместо теб, когато ти самата не си в състояние?
— Именно — отвърна Изабел. — Досега ми е било добре да мисля сама за себе си. Аз съм голяма жена, на двайсет и осем години.
— Тогава се дръж като такава — рече Фритьоф.
На Изабел много й се искаше просто да затвори, но това нямаше да е особено зряла реакция. Реши да каже няколко заключителни, разумни думи:
— Знам, че има какво да се обсъди, Фритьоф, идеята за раздяла не идва току-така, но докато търсиш вината изцяло в мен и в някакви измислени психически проблеми, няма да стигнем далеч. Сега ще си почина няколко дни, пък после ще видим.
— Да си починеш ли? Това сигурно е някаква шега! От какво толкова се умори? От много спане и нищоправене? — извика отново Фритьоф, но Изабел вече беше затворила.
Оставаше доволна от себе си, че не започна да крещи и да го ругае.
Тя енергично изключи телефона. Типично за Фритьоф — предпочита да й припише някаква невроза, вместо поне веднъж да потърси причината у себе си. И какво нахалство да изтъква нейното „безделие“, след като той лично настояваше тя да прекъсне работа!
Умората й изведнъж се изпари. Гневът от обаждането на Фритьоф й бе покачило мощно адреналина и тя реши да попътува още малко. Извън магистралата, направо сред природата. Тъй като нямаше определена цел, можеше да спре, където си поиска.
Изабел беше свободна.
— След няколко часа ще си намерим едно китно хотелче, където да преспим — каза тя на Флорентин, чиито мигли трепнаха в знак на съгласие, когато моторът се задвижи.
Волон, 25 март
Лоран беше готов. От миналия следобед работеше като пчеличка и беше много горд със себе си. Сега благодарение на него „Ринкинкин“ имаше нов източник на доходи, и то почти без никаква инвестиция. Ипочудовищата съвсем скоро щяха да са в миналото, тъй като Лоран щеше да купи най-опасния мравоядец диспокредит, който можеше да се купи с пари.
Сега му оставаше да направи само още едно нещо. Той нарами една дъска, закована с гвоздеи за дръжката на метла, и я понесе към улицата, която се виеше на двеста метра от входната алея към къщата, и оттам водеше нагоре към Сорбие. Тук той заби дръжката на метлата в земята и гордо изпъчен, седна до нея.
Малка къшта под наем беше изписано с черен маркер на дъската, с достатъчно големи букви, за да може да се прочете от минаващите с коли пътници и те да спрат.
Сега трябваше само някой да мине оттук. Някой, желаещ да наеме малка къща. Типично по детски, Лоран ни най-малко не се съмняваше, че точният човек рано или късно ще мине оттук.